Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
Робърт пренебрегна двусмисления комплимент.
— Говорихте ли с кралицата?
„Не“, помисли си Сесил, „защото знам какъв ще бъде отговорът. Тя не може да ви изпусне от поглед. Но ако успея да ви убедя, тогава вие ще убедите нея. А за мен ще е добре дошло един красив измамник като вас да флиртува с Мери, кралицата на шотландците, и да шпионира за нас“. — На глас каза: — Не още. Помислих си, че първо е добре да попитам дали това ви устройва.
Сър Робърт му отправи най-убедителната си усмивка.
— Мисля, че може би не — каза той. — Между нас казано, сър Уилям, мисля, че до това време догодина ще имам друга задача в кралството.
— О? — каза Сесил. „Какво иска да каже?“, помисли си бързо. „Не е възможно да има предвид моя пост, нали? Да не би тя да смята да му даде Ирландия? О, мили Боже, тя никога няма да остави това пале да отговаря за севера, нали?“
Сър Робърт се разсмя с наслада при вида на озадаченото лице на Сесил.
— Мисля, че ще ме откриете на много висок пост — каза той тихо. — Може би най-високият в страната, господин секретар, разбирате ли ме? И ако останете мой приятел сега, ще бъда ваш приятел тогава. Сега разбирате ли ме?
И Сесил почувства, че губи равновесие, сякаш подът се беше разтворил като пропаст под краката му. Най-сетне той наистина разбра сър Робърт.
— Мислите, че тя ще се ожени за вас? — прошепна.
Робърт се усмихна: млад мъж, изпълнен с увереността, която му даваше любовта.
— Със сигурност. Ако някой не ме убие преди това.
Сесил го докосна по ръкава, за да го задържи.
— Наистина ли мислите това? Помолили сте я и тя се е съгласила?
„Запази спокойствие, тя никога не дава сериозно съгласието си за женитба. Никога не удържа дадената дума“
— Тя самата ме помоли. Между нас има споразумение. Тя не може да понесе бремето на кралството сама, а аз я обичам и тя също ме обича. — За миг лицето на Робърт, горящо с пламъка на амбицията на рода Дъдли, се смекчи. — Аз наистина я обичам, знаете ли, Сесил. Повече, отколкото можете да си представите. Аз ще я направя щастлива. Ще посветя живота си на това да я направя щастлива.
„Да, но това не е въпрос на любов“, помисли си Сесил нещастно. „Тя не е доячка, вие не сте пастир. Никой от двама ви не е свободен да се ожени по любов. Тя е кралица на Англия, а вие сте женен. Ако поеме в тази посока, тя ще бъде кралица в изгнание, а вие ще бъдете обезглавен“.
На глас каза:
— Твърдо ли се споразумяхте?
— Само смъртта може да ни спре.
Дъдли се усмихна.
— Ще дойдеш ли да пояздим? — обърна се Лизи Одингсел с покана към Ейми. — Нарцисите са разцъфнали край реката, и са красива гледка. Помислих си, че може да пояздим дотам и да откъснем няколко.
— Уморена съм — каза Ейми немощно.
— Не си излизала от дни — каза Лизи.
Ейми успя да се усмихне слабо.
— Знам, много скучна гостенка съм.
— Не е това! Брат ми е загрижен за здравето ти. Би ли искала да те прегледа нашият семеен лекар?
Ейми подаде ръка на приятелката си.
— Знаеш какво не е наред с мен. Знаеш, че няма лек. Чула ли си нещо от двора?
Беглото виновно изражение, което се плъзна за миг по лицето на Лизи, каза на Ейми всичко.
— Тя няма да се омъжи за ерцхерцога? Заедно ли са?
— Ейми, хората говорят за женитбата им като за нещо напълно сигурно. Братовчедката на Алис, която е приемана в кралския двор, е сигурна в това. Може би е редно да помислиш какво ще правиш, когато той те принуди да му дадеш развод.
Ейми мълчеше. Госпожа Одингсел не смееше да каже нищо повече.
— Ще говоря с отец Уилсън — реши Ейми.
— Направи го! — възкликна госпожа Одингсел, облекчена донякъде от бремето, налагано й от съвестта — да проявява загриженост за Ейми. — Да го повикам ли?
— Ще отида пеша до църквата — реши Ейми. — Ще отида да се видя с него утре сутринта.
Къщата на семейство Хайд граничеше с църковния двор: беше приятно да се върви пеша надолу по лъкатушещата пътека сред нарцисите до покритата порта, вградена в градинската стена. Ейми отвори портата и тръгна по пътеката към църквата.
Отец Уилсън беше коленичил пред олтара, но при звука от отварянето на вратата се изправи на крака и тръгна по пътеката между скамейките. Когато видя Ейми, се спря.