Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

Колкото до братята Вахтиян, те започваха да се чувстват северняци и отдавна говореха съвсем разбираемо местния език.

Освен това Яков ги беше изненадал със завръщането си от Любек, където беше отишъл от името на Ескил и Арн, водейки със себе си жена, за която твърдеше, че се е венчал пред Бог. Тя се казваше Гретел и се говореше, че била изоставена от бъдещия си съпруг в деня на сватбата. За щастие, бързо беше намерила утеха в прегръдките на този арменски търговец. Не всичко в разказа му беше съвсем ясно. Но никой не възрази. Така че за Яков не можеше и да става дума вече да си тръгне. Неговата Гретел категорично отказваше да се върне в страната си, а още по-малко желаеше да живее в Армения. Освен това чакаше дете.

Марк нямаше никакво желание да заминава сам. Той нямаше жена, но животът във Форшвик не беше лош. За него дори беше удоволствие да измисля непрестанно как да се използва хидравличната енергия, как да се създават нови оръжия и непознати инструменти. Разбира се, щеше да е още по-добре, ако си имаше съпруга.

Арн реши да придружи заминаващите до Льодьосе, така че последното им пътуване през земите на неверниците да премине спокойно. Всъщност, той смяташе, че последователите на Пророка ще са в безопасност, щом се качат на кораба, който заминава за Бьоргвин. Що се отнася до англичаните, идеята да ги остави сами за известно време в Льодьосе не го безпокоеше.

Сбогуването беше трудно. Очите на тези, които бяха работили заедно в продължение на пет години, се насълзиха, когато пътниците се качиха на лодките, с които щяха да отидат до Венерн, за да вземат по-големи кораби до Гьота. Все пак за всички беше облекчение, когато моментът свърши и лодките изчезнаха след първата извивка на реката, която водеше към езерото. Арн и Сесилия се зарадваха, че много от чуждоземните въпреки всичко бяха решили да останат. Познанията и уменията им бяха безценни, а още бяха далеч от това свободните да се научат да вършат работа, която изискваше години чиракуване, за да свършена задоволително.

Седмица по-късно Арн се върна от Льодьосе с доста натежало сърце. Най-тежко беше да се сбогува със стария Ибрахим, с Юсуф и туркополите Али и Мансур. Изкуството на тези лекари беше незаменимо, а обучаващите се рицари имаха да направят още много, преди да се изравнят със сирийски ездачи като Али и Мансур, чието препитание бяха оръжието и ездата.

Но уговорките трябваше да се спазват. Трябваше да се радва, че половината от сарацините бяха избрали да останат, и да не забравя всичко, което беше направено, за да се запази мирът.

Все пак Арн не беше в много добро настроение, когато Гуре го потърси, съпроводен от двама чираци, които той не познаваше. Първоначално не повярва на ушите си, слушайки това, което те пелтечеха изчервени, а именно, че им беше обещал да ги приеме във Форшвик. Веднага се виждаше, че не са Фолкунги. Попита ги строго какво им беше внушило такива измислици и знаеха ли какъв тежък грях извършват, давайки тази лъжлива клетва. Но когато те му припомниха, че по време на първото си посещение в Аскеберя беше разговарял с тях в двора на хана, той бързо се досети за случката. Помисли малко, преди да вземе решение. Сиге и Орм изгаряха от нетърпение. Колкото до Гуре, повече от всичко друго, той беше изненадан.