Черната вдовица [bg]

— Твои ли са? — попита тя вечерта, когато пристигна.

— Само някои — отвърна Габриел.

— Кои?

— Тези без подписи.

— А другите?

— Те са на майка ми.

Погледът ѝ обходи платната.

— Тя явно ти е оказала огромно влияние.

— Всъщност влияехме се един от друг.

— Конкурирали сте се, така ли?

— Много.

Тя отиде до френския прозорец и се загледа през тъмната долина към светлините на арабското село на хълма.

— Колко мога да остана тук?

— Колкото искаш.

— А после?

— Това — каза Габриел — зависи изцяло от теб.

Тя бе единственият обитател на фермата, но никога не оставаше напълно сама. Охрана следеше всяка нейна крачка, същото правеха и камерите и микрофоните, които записваха ужасните звуци от нощните ѝ кошмари. Саладин често я спохождаше в сънищата ѝ. Понякога беше раненият и безпомощен мъж, когото тя срещна в къщата край Мосул. А понякога беше силен и елегантно облечен и злорадо я осъждаше да умре в къщата край Шенандоа. Сафия също се явяваше в сънищата на Натали. Никога не носеше хиджаб или абая, само сивото сако с пет копчета, с което бе облечена във вечерта на смъртта си, а косата ѝ винаги бе руса. Сафия беше такава, каквато би могла да бъде, ако радикалният ислям не бе забил кукичките си в нея. Тя беше предишното впечатлително момиче.

Натали обясняваше всичко това на екипа лекари и терапевти, които я преглеждаха през няколко дни. Те ѝ предписаха сънотворни, които тя отказваше да пие, и лекарства срещу тревожност, които притъпяваха чувствата ѝ и предизвикваха апатия. За да подпомогне възстановяването си, тя тичаше до изнемога по селските пътища в долината. Както и преди, охраната винаги я наблюдаваше, същото правеха и останалите жители на Нахалал. Общността бе малка, в нея имаше много ветерани на отбранителните сили и службите за сигурност. Те бяха започнали да смятат Натали за своя отговорност. И да вярват, че тя е жената, за която бяха чели във вестниците. Същата, която се бе внедрила в най-страшната терористична групировка, позната на света. Която бе пътувала до халифата и бе оживяла, за да разказва.

Лекарите не бяха единствените ѝ посетители. Родителите ѝ идваха често и понякога преспиваха, а всеки ден в ранния следобед тя имаше среща със старите си инструктори. Този път тяхната задача бе да изтрият това, което преди бяха създали, да пречистят Натали от палестинската враждебност и ислямския плам, да я превърнат отново в обикновена израелка.

— Но не прекалено — беше ги предупредил Габриел. Той бе инвестирал много време и усилия в преобразяването на Натали. И не искаше да изгуби това заради няколко ужасяващи минути в къща във Вирджиния.

Тя бе посещавана и от Дина Сарид. По време на шестте им безкрайни разговора, всичките записани, тя разпита Натали за далеч по-големи подробности от времето ѝ в Рака и в лагера в Палмира: за първия ѝ разпит в ръцете на Абу Ахмед ал Тикрити, за многото часове, които бе прекарала сама с бившия иракски разузнавач, който се наричаше Саладин. Целият този материал с течение на времето щеше да намери място в обемните папки на Дина, защото тя вече се подготвяше за следващия рунд. Беше предупредила Службата, че със Саладин не е приключено. Някой ден той щеше да дойде в Йерусалим.