Черната вдовица [bg]

— Погледни снега, Габриел — каза тя внезапно. — Не е ли красив?

Габриел погледна през прозореца, където ярко слънце осветяваше пиниите в болничната градина.

— Да, Леа — каза той отнесено, докато очите му се замъглиха от сълзи. — Красив е.

— Снегът опрощава всички грехове на Виена. Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят ракети.

Габриел стисна ръката на Леа. Това бяха едни от последните ѝ думи в нощта на атентата във Виена. Тя страдаше от особено остра комбинация от психотична депресия и посттравматичен стрес. Понякога имаше ясни моменти, но през повечето време бе затворник на миналото. Виена непрекъснато се появяваше в ума ѝ като на лента, която тя не можеше да спре: последната им вечеря заедно, последната им целувка, огънят, който уби единственото им дете и изгори тялото на Леа. Животът ѝ се бе свил до пет минути и тя ги преживяваше отново и отново повече от двайсет години.

— Видях те по телевизията — каза тя с внезапно прояснено съзнание. — Май наистина не си мъртъв.

— Не, Леа. Просто трябваше да съобщим така.

— Заради работата ти?

Той кимна.

— Сега казват, че ще ставаш шеф.

— Скоро.

— Мислех, че Ари е шефът.

— От много години не е.

— Колко?

Той не отговори. Беше прекалено потискащо да мисли за това.

— Той добре ли е? — попита Леа.

— Ари?

— Да.

— Има добри и лоши дни.

— Като мен — каза Леа.

Изражението ѝ стана мрачно. Спомените се трупаха. Тя някак си успяваше да ги прогони.

— Не мога да повярвам, че ти ще бъдеш мемунех.

Това бе стара дума, която означаваше „единственият шеф“. Не бе имало истински мемунех след Шамрон.

— Нито пък аз — призна Габриел.

— Не си ли малко млад за мемунех? Все пак си само на…

— Сега съм по-стар, Леа. И двамата сме по-стари.

— Ти изглеждаш точно така, както те помня.

— Загледай се по-внимателно, Леа. Ще видиш бръчките и белите коси.

— Благодарение на Ари ти винаги си имал бели коси. Аз също. — Тя погледна през прозореца. — Прилича на зима.

— Така е.

— Коя година е?

Той ѝ каза.

— На колко станаха децата ти?

— Утре е първият им рожден ден.

— Ще има ли празненство?

— Да, във вилата на Шамрон в Тиберия. Но те са тук сега, ако имаш желание да ги видиш.

Лицето ѝ светна.

— Как се казват?

Той ѝ бе споменавал няколко пъти. Каза ѝ пак.

— Но Ирене е името на майка ти — протестира тя.

— Майка ми почина отдавна.

— Съжалявам, Габриел. Понякога аз…

— Не е важно.

— Доведи ми ги — усмихна се тя. — Искам да ги видя.

— Сигурна ли си?

— Да, разбира се.

Габриел отиде във фоайето.

— Какво стана? — попитаха едновременно Киара и лекарят.

— Иска да ги види.

— Как да го направим? — засуети се Киара.

— Едно по едно — предложи лекарят. — Иначе може да ѝ дойде в повече.