Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Бремен призна това пред пограничника и момичето и го стори не неохотно, а с някаква странна смесица от объркване и любопитство. Тайната на магията на меча не беше пречка за друида, а предизвикателство, пред което той се изправяше с решимостта, която беше показал и в търсенето на майстор ковач. В края на краищата, не изглеждаше съвсем правдоподобно да се смята, че изковаването само по себе си е достатъчно, за да се насити мечът с необходимата мощ. Дори вграждането на Ейлт Друин не изглеждаше достатъчно. Имаше нужда от още нещо и той трябваше да разбере какво е то. Сподели с Кинсън, че черпи надежда от факта, че бяха стигнали толкова далеч и бяха постигнали толкова много. Това го караше да вярва, че са способни да довършат задачата си.
Това се струваше не дотам убедително на Кинсън, но Бремен бе успял да осъществи толкова много неща, откакто бяха заедно, и то явно чрез силата на вярата си, че пограничникът не виждаше причина да се съмнява в него тепърва. Ако мечът притежаваше магия, способна да разруши Господаря на Магията, Бремен щеше да открие каква е тя. Ако сблъсъкът бе предопределен, друидът щеше да намери начин изходът от него да е в тяхна полза.
И така, те излязоха от вътрешността на Южната земя и се отправиха обратно към Батълмаунд, на път за Сребърната река. Старецът обясни на спътниците си, че крайната им цел е Адският рог. Там той щеше да призове отново духовете на мъртвите, за да разбере какво трябва да направят по-нататък. По пътя щяха да се опитат да разберат какво се е случило с джуджетата. Времето беше горещо и задушно, затова бяха принудени да спират често, за да си почиват и те, и конете. Часовете пълзяха с досадна неохота. Тримата не забелязаха никакви следи от сблъсъка, за който знаеха, че се е състоял по на север, нито признаци за присъствието на северняците. Не чуха и вест за злощастие от онези, които срещаха по пътя си. И все пак у тях се бе загнездило упорито, тревожно подозрение, че някак твърде са се отдалечили от мястото, където бе започнало пътуването им, и при завръщането си ще открият, че много възможности са безвъзвратно загубени.
Късно следобед на третия ден от прекосяването на Батълмаунд, Бремен им извика да спрат, въпреки че оставаха още няколко часа до мръкване. Поведе ги извън равнините, към Черния дъбак. Още веднъж предприеха несигурен преход между двете тресавища, като едва успяваха да избегнат опасностите, които ги дебнеха отвсякъде. Но сега друидът пренебрегна всяка предпазливост и ги поведе право към забранените гори. Това притесни Кинсън, но той успя да сдържи езика си. Бремен трябва да имаше добра причина за това отклонение.
Яздиха до покрайнините на гората и навлязоха само на стотина фута навътре. Избелелите от слънцето равнини още се виждаха в пролуките между дърветата, а гъстите дъбрави бяха пред тях. Тогава слязоха от конете. Като остави Марет да държи поводите, друидът отведе Кинсън към група широколистни дървета, оглежда ги замислено известно време, после избра един клон и каза на пограничника да го отреже. Той се подчини, без да коментира, и засече с меча си твърдата дървесина. Бремен го накара да окастри клона, после взе грубата дървена сопа в изкривените си ръце и кимна с одобрение. Върнаха се обратно при конете, качиха се на седлата и се отправиха отново извън гората, на изток. Кинсън и Марет си размениха объркани погледи, но запазиха мълчание.
Спряха да лагеруват малко по-нататък в една долчинка, която бе просто лека вдлъбнатина в терена между дърветата. Там Бремен накара Кинсън да дооформи клона във формата на жезъл. Кинсън се занимава с това почти два часа, докато другите двама приготвяха вечерята и наблюдаваха за животни. Когато младият мъж изглади чеповете и възлите на местата, където бяха расли по-малките разклонения, Бремен отново взе тоягата от него. Тримата се настаниха около малкия огън. Денят вече отмираше и от него бяха останали само няколко бледи проблясъка на западния хоризонт. Нощта пълзеше по петите на удължаващите се сенки. Смрачаваше се. Бяха се установили близо до Черния дъбак, доста встрани от равнините. На няколко метра от гората течеше поточе, което се провираше решително през група скали и лъкатушеше нататък в сенките. Нощта бе тиха и спокойна, нямаше никакви натрапчиви шумове, нищо не помръдваше. Този път у тях не се породи усещането, че някой ги наблюдава.
Бремен застана пред огъня, като изправи дървената сопа пред себе си. Единият й край бе притиснат здраво към земята, а другият — насочен към небето. Двете му ръце я стискаха по средата. Грубо одялканата тояга беше дълга почти два метра.