Военна морга
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #18
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елика Рафи
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Военна морга». Краткое содержание книги:
Патриша Корнуел е сред водещите световноизвестни автори на бестселъри — нейните романи са преведени на трийсет и шест езика в над петдесет страни.
Подът и стените във всекидневната на Филдинг бяха голи, а по средата на стаята, почти до тавана, бяха струпани прашни кафяви кашони — всичките с еднакъв размер и с щемпела на компанията за пренос „Джентъл Джайънт“. Десетки кашони на ъгловати купчини, които сякаш не са били докосвани, откакто са били донесени тук.
Бригс седеше насред кашонения бункер. С ботушите и униформата си в бледо пясъчнозелено ми напомни за онази снимка на генерала от Гражданската война от Матю Брейди. Държеше ноутбука в скута си с изпънат до високата седалка на стола гръб. Съвсем типично за него — да седи, а мен да остави да стоя права, за да направлява разговора ни и да ме накара да се почувствам незначителна и подчинена. Изненадващо обаче Бригс се изправи, а аз му благодарих и го уверих, че предпочитам да остана така. Права. Сега и двамата бяхме прави. Отидохме до прозореца и той остави лаптопа си на перваза.
— Стори ми се любопитно, че тук има безжичен интернет — започна Бригс, загледан в океана и скалите отвъд заледената улица, сега покрита с едър пясък. — След всичко, на което станахме свидетели, би ли очаквала от него да има интернет тук?
— Може да не е бил единственият обитател на това място.
— Може.
— Поне да обмислим подобна възможност. Ще постигнем повече от всички останали тук. — Сложих айфона си на перваза, така че дисплеят да попадне в полезрението му. Видя го, после отклони поглед.
— Представи си два вида нанороботи — рече той, сякаш говореше на някого от другата страна на стария прозорец с неравно стъкло; сякаш вниманието му беше привлечено от яркото слънце и искрящата вода, а не от жената до него. Жената, която винаги се чувстваше млада и несигурна в негово присъствие, независимо от възрастта си или от поста, до който беше стигнала. — Биологично разложим наноробот — каза той, — който в определен момент изчезва, след като е предоставил минимална доза психоактивен препарат, и един друг наноробот, който се самовъзпроизвежда.
В присъствието на Бригс винаги се чувствах като някой друг, не като себе си. Сега стоях до него, ръкавите ни се докосваха, чувствах топлината му и си мислех за удивителния и ужасяващ начин, по който той ме беше изградил.
— Самовъзпроизвеждащите се ме безпокоят най-много. Представи си, че имаш нещо подобно в себе си — каза той, а аз чувствах в себе си единствено неустоимата сила на генерал Джон Бригс и разбирах какво е изпитвал Филдинг; разбирах респекта и ненавистта, които е хранил към мен.
Разбирах колко ужасяващо и чудесно беше да си обсебен от някого. Хрумна ми, че е като наркотик. Пристрастеност, от която отчаяно се опитваш да се отърсиш и същевременно отчаяно искаш да задържиш. Бригс винаги щеше да ми действа по този начин, мислех си аз. В този живот нямаше да го превъзмогна.
— А самовъзпроизвеждащият се наноробот обслужва освобождаването на някакво производно на тестостерона — каза Бригс и аз почувствах неговата енергия, силата му; осъзнах колко близо сме един до друг, както винаги сме били, а не би трябвало. — Разбира се, препарат от рода на фенилциклидина не се репликира, затова действието му е еднократно и може да бъде повторено единствено ако субектът повтори дозата от назалния спрей, инжекцията, или приложи нов трансдермален пластир, импрегниран с биоразложими нанороботи. Но нещо, което организмът ти произвежда, може да бъде програмирано да репликира; тогава и нанороботът се възпроизвежда, придвижва се свободно в тялото, по артериите ти, прилепва към целевата зона — към фронталния кортекс на мозъка например, и за това не му е необходима батерия. Той се самозадвижва и самовъзпроизвежда.
Бригс ме погледна; очите му бяха твърди, но в тях имаше нещо, което винаги беше пазил за мен; някаква привързаност, толкова неизменна, колкото и противоречива. Ясно си припомних кои бяхме в Уолтър Рийд, когато бъдещето ни беше обвеяно в тайнство и криеше безкрайни възможности; когато той беше по-възрастният и безкрайно авторитетният в моите очи, а аз бях детето чудо. Наричаше ме „майор Вундеркинд“. После аз се прибрах от Южна Африка и отидох в Ричмънд, а той дори не ми се обади. С години не ми се обади. Връзката ни беше сложна и необяснима, и всеки път, когато бях с него, имах повод да си припомня това.