Споделен живот

Камбъл

Вали.

Отивам в дневната, а Съдия е притиснал нос към стъклото, което представлява цялата стена от едната страна на апартамента. Започва да вие към капките, които минават покрай него.

— Не можеш да стигнеш до тях — обяснявам му и го погалвам по главата. — Не можеш да стигнеш от другата страна.

Сядам на килима до него. Знам, че трябва да стана, да се облека и да отида в съда; знам, че трябва да прегледам заключителната си реч, а не да мързелувам тук. Но в дъждовното време има нещо хипнотизиращо. Някога седях на предната седалка на ягуара на баща си, гледах как капките се втурват на самоубийствената си мисия от горния край на предното стъкло към чистачките. Той обичаше да оставя чистачките на периодичен режим и имаше големи откъслеци от време, през които светът от моята страна на стъклото ставаше течен и ме влудяваше. „Изкарай си шофьорска книжка — заявяваше баща ми, когато се оплаквах, — и прави каквото искаш“.

— Искаш ли да се изкъпеш пръв?

Джулия стои в рамката на отворената врата на спалнята, облечена в една от тениските ми, която стига до средата на бедрата й. Забива пръстите на краката си в килима.

— Отивай ти — отговарям й. — Вместо да се къпя, спокойно мога да изляза на балкона.

Тя забелязва времето.

— Ужасно е, нали?

— Денят е подходящ да го прекараш в съда — отговарям, но без да съм убеден. Точно днес не искам да се изправя пред решението на съдия Дисалво и по изключение този път не е от страх, че ще загубя делото. Направих всичко по силите си, като се имат предвид признанията на Ана от свидетелското място. И наистина се надявам да съм я накарал да се почувства поне малко по-добре заради това, което е направила. Вярно, вече не изглежда като нерешително дете. Не изглежда себична. Изглежда просто като всички нас — опитва се да разбере коя е и какво да направи с това откритие.

Както веднъж сама ми каза, истината е, че никой няма да спечели. Ще изречем заключителните си речи, ще чуем решението на съдията, а дори и тогава няма да е свършило.

Вместо да тръгне към банята, Джулия се приближава към мен, сяда с кръстосани крака и докосва с пръсти стъклената стена.