Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
Не успявам да си поема дъх. Потъвам в черна дупка; тичам, а земята под краката ми е изчезнала. Камбъл моли съдията за няколко минути почивка, за да се съвзема, но дори съдия Дисалво да я е разрешил, плача толкова силно, че не чувам думите му.
— Не искам Кейт да умре, но знам, че не иска повече да живее така, а аз съм тази, която може да й даде това, което иска — приковавам поглед в майка си дори когато лицето й се размива и изчезва от погледа ми. — Аз винаги съм била тази, която може да й даде това, което иска.
Следващия път, когато говорим за това, е след като мама и татко идват в стаята ни да обсъдим даряването на бъбрек.
— Не го прави — настоява Кейт, след като родителите ни излязоха.
Погледнах я.
— Какви ги разправяш? Разбира се, че ще го направя. Събличахме се и забелязах, че сме избрали едни и същи пижами — от блестящ атлаз с щампа на черешки. Докато си лягахме, си мислех, че изглеждаме така, както някога, като малки, когато ни обличаха еднакво, защото смятаха, че е много сладко.
— Мислиш ли, че ще подейства? — попитах. — Трансплантацията.
Кейт ме погледна.
— Възможно е и да подейства.
Наведе се с ръка на ключа на лампата.
— Не го прави — повтори и едва когато я чух за втори път, разбрах какво всъщност ми казва.
Майка ми е само на един дъх разстояние от мен. В очите й се четат всички грешки, които е допуснала някога. Баща ми се приближава и обгръща раменете й с ръка.
— Ела, седни — прошепва в косата й.
— Ваша чест — казва Камбъл и се изправя. — Може ли? Приближава се към мен със Съдия до себе си. Треперя също толкова силно, колкото и той. Помислям си как се държеше това куче само преди един час. Откъде знаеше със сигурност от какво има нужда Камбъл и кога?
— Ана, обичаш ли сестра си?
— Разбира се.
— Но си готова да предприемеш действие, което може да я убие?
Нещо в мен припламва.
— Да, за да не трябва отново да изтърпява всичко. Смятах, че това е нейното желание.
Той не казва нищо и на мига осъзнавам: той знае.
Нещо в мен се пречупва.
— А и… а и аз го исках.
Бяхме в кухнята, миехме съдове и ги подсушавахме.
— Ти мразиш да ходиш в болницата — каза Кейт.
— Пфу! Да — прибрах чистите вилици и лъжици в чекмеджето.
— Знам, че си готова на всичко, за да не се налага повече да ходиш там.
Хвърлям поглед към нея.
— Разбира се, защото ще означава, че си оздравяла.
— Или мъртва — отвръща Кейт, потапя ръце в сапунената вода и се старае да не ме поглежда. — Само си помисли, Ана. Ще ходиш на тези твои лагери за хокей. Ще отидеш в колеж в някоя друга страна. Ще правиш всичко, което пожелаеш, без да е необходимо да се тревожиш за мен.
Вадеше примерите направо от главата ми; почувствах как се изчервявам, засрамена, че изобщо са там, за да ги извади. Ако Кейт се чувстваше виновна, че е бреме за мен, аз се чувствах два пъти по-виновна, задето знаех, че тя се чувства така. Задето знаех, че аз се чувствам така.
След това не си казахме нищо. Подсушавах съдовете, които ми подаваше, и двете се опитвахме да се престорим, че не знаем истината: освен онази част от мен, която винаги е искала Кейт да живее, има и друга, ужасна част, която понякога си пожелава да бях свободна.
Ето, сега разбират: аз съм чудовище. Започнах делото поради причини, с които се гордея, и много, с които не се гордея. Сега Камбъл ще разбере защо не можех да свидетелствам — не защото се боях да говоря пред присъстващите, а заради ужасните чувства, някои от които прекалено ужасни, за да ги изрека на глас. Искам Кейт да живее, но желая и да бъда самата себе си, а не част от нея. Искам да имам възможност да порасна, дори и Кейт да не успее. Смъртта й ще е най-ужасното нещо, което може да ми се случи… а също така и най-хубавото.
Понякога, когато разсъждавам над всичко това, се ненавиждам и ми се ще просто да изпълзя обратно там, където бях, да стана човекът, когото останалите очакват да бъда.
Сега всички в съдебната зала ме гледат и съм сигурна, че свидетелската ложа или кожата ми, а вероятно и двете, ще се пръснат. Под увеличителното стъкло се вижда всичко, чак до гнилата ми сърцевина. Навярно, ако продължат да ме гледат, ще се разпадна сред горчив син дим. Сигурно ще изчезна без следа.