Споделен живот

— Кейт не иска да умре — изрича внимателно той, — но не желае и да живее по този начин. И тъй като това ми е известно и познавам закона, мога да взема само едно решение. Единственият човек, на когото трябва да бъде разрешено да направи този избор, е същият, който е в сърцевината на въпроса.

Въздъхвам тежко.

— И като го обявявам, нямам предвид Кейт, а Ана.

До мен тя рязко си поема дъх.

— Един от въпросите, повдигнати през последните няколко дни, беше дали едно тринайсетгодишно дете е способно да взема толкова колосални решения. Аз бих казал, че тази възраст е най-малко податлива на изкривяване на основните възприятия. Всъщност някои от събраните тук възрастни, изглежда, са забравили простичкото правило, което внушават на всички ни още от деца: не можеш да вземеш нещо от някого, без да го попиташ. Ана — продължава той, — ще се изправиш ли?

Тя поглежда към мен. Кимвам и се изправям заедно с нея.

— Днес — казва съдия Дисалво — ще те обявя за медицински еманципирана от родителите ти. Това означава, че ще продължиш да живееш с тях и те могат да ти казват кога да си лягаш, кои телевизионни предавания не можеш да гледаш и дали трябва да си изядеш докрай броколите, но по отношение на всяко лечение последната дума ще е твоя.

Обръща се към Сара.

— Госпожо Фицджералд, господин Фицджералд, ще ви наредя да се срещнете с Ана и педиатъра й и да обсъдите с него тази присъда, за да е наясно, че отсега нататък ще трябва да разисква всяко лечение на Ана само със самата нея. И за да има допълнително напътствие в случай, че се нуждае от него, ще помоля господин Александър да поеме задълженията на неин представител по медицинските въпроси, докато навърши осемнайсет години, за да й помага при вземането на някои от най-трудните решения. По никакъв начин не предлагам решенията да се вземат, без да се поиска мнението на родителите й, но окончателното решение ще е на Ана и само на Ана.