Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
Ако се опитва да ме накара да се почувствам по-добре, не успява.
— Казах ти, че идеята да давам показания не е добра.
Той слага ръце на раменете ми.
— Стига, Ана. Щом аз мога да се върна в залата след изнесеното представление, значи и ти можеш да поседиш на критичното място още малко и да изтърпиш още няколко въпроса.
Как да се противопоставя на тази логика? Тръгвам след Камбъл обратно към съдебната зала, където нищо не е такова, каквото беше само преди един час. Под всички погледи — гледат го така, сякаш е бомба, която всеки момент ще избухне — Камбъл се отправя към съдията и се обръща към съда като цяло.
— Много съжалявам за случилото се, господин съдия — извинява се той. — Май съм готов на всичко, за да получа десет минути почивка, а?
Как може да се шегува с нещо такова? После осъзнавам, че и Кейт прави същото. Може би, когато Бог ти дава някакъв недъг, ти добавя и чувство за хумор, за да притъпиш последствията.
— Защо не си починете за останалата част от деня, господин адвокат? — предлага съдия Дисалво.
— Не, вече съм добре. И мисля, че е важно да стигнем до дъното на историята — обръща се към съдебната чиновничка: — Имате ли нещо против да, ъъъ, освежите паметта ми?
Тя прочита записа и Камбъл кимва, но се държи така, сякаш чува думите ми за първи път.
— Добре, Ана, значи твърдиш, че Кейт те е помолила да заведеш делото за медицинска еманципация?
Отново се размърдвам неспокойно на мястото си.
— Не точно.
— Би ли обяснила?
— Не ме е молила да заведа делото.
— Тогава какво те помоли?
Хвърлям крадешком поглед към майка си. Тя знае; трябва да знае. „Не ме карай да го изричам на глас…“
— Ана — не отстъпва Камбъл, — какво те помоли Кейт?
Поклащам глава, стискам устни. Съдия Дисалво се навежда към мен.
— Ана, длъжна си да отговориш на въпроса.
— Добре — истината се излива от мен като полудяла река сега, когато бентът се е срутил. — Помоли ме да я убия.
Първото, което ме светна, че нещо не е наред, беше, че Кейт бе заключила вратата на стаята ни, която нямаше ключалка. Значи или е избутала някаква мебел, или я е залостила някак.
— Кейт — изкрещях и заблъсках по вратата, защото бях потна и мръсна от тренировката по хокей и исках да се изкъпя и преоблека. — Кейт, не е честно!
Сигурно съм вдигнала достатъчно шум, защото тя отвори. И тогава видях второто: в стаята просто нещо не беше наред. Огледах се наоколо, но всичко сякаш беше на мястото си — най-важното, нещата ми бяха недокоснати, — но Кейт изглеждаше така, все едно пази тайна.
— Какво ти става? — попитах.
Отидох в банята, пуснах душа и тогава я усетих — сладка и почти гневна миризма, същият мирис на алкохол, който витаеше в апартамента на Джес. Започнах да отварям шкафовете, да ровя сред кърпите и да се старая да намеря доказателството — не се опитвам да се правя на духовита — и наистина, зад кутиите тампони беше скрита полупразна бутилка от уиски.
— Виж какво си имаме тук… — казах, размахах я и се върнах в стаята с мисълта, че имам голямо оръжие за изнудване, което за дълго ще работи в моя полза. После съгледах хапчетата, които държеше Кейт.
— Какво правиш?
Кейт се обърна на другата страна в леглото си.
— Остави ме на мира, Ана.
— Да не си се побъркала?
— Не — отвърна Кейт. — Просто ми писна да чакам нещо, което няма да се случи. Мисля, че достатъчно дълго съм обърквала живота на всички. Не смяташ ли и ти така?
— Но всички полагаме невероятни усилия да те опазим жива. Не можеш да се самоубиеш.
Ненадейно Кейт избухна в плач.
— Знам, не мога.
Изминаха няколко секунди, преди да осъзная какво означава: вече се е опитала.
Майка ми бавно става от мястото си.
— Не е вярно — заявява тя. Гласът й е крехък като стъкло. — Ана, нямам представа защо го казваш.
Очите ми се наливат със сълзи.
— И защо да си го измислям?
Тя се приближава към мен.
— Може би не си разбрала. Може би Кейт просто е имала лош ден или се е правила на драматична — усмихва се с напрегнатата усмивка на човек, който иска да заплаче. — Ако е била толкова разстроена, щеше да ми каже.
— Не можеше да ти каже — отговарям. — Страхуваше се, че ако се самоубие, ще убие и теб.