Сянка по стъклото

— Не видяхте ли жена с червена коса, зелени очи, ей толкова висока, да се качва на сала? — попита Лиан. Подтичваше заднешком и показа с ръка докъде му е Каран.

— Ъ? — тъпо изсумтя селянинът.

Лиан повтори въпроса бавно и високо.

Месестите устни на мъжа се разделиха в гадна усмивка и се вида истински кратер, пълен с почернели остатъци от зъби.

— Жена? С червена коса? Хубавица?

Говореше, сякаш устата му е пълна с петмез. Ухили се до ушите. Гледката беше толкова противна, че Лиан неволно се извърна.

— Не съм казвал, че е хубавица… — подхвани той, но проумя, че онзи мърмори на себе си. — Е, видяхте ли я? — попита настойчиво; все още вървеше до другия с гърба напред.

Стъпи в някаква дупка и се просна по гръб.

— Не, никаква хубавица нямаше, никаква червена коса…

Селянинът забърза да догони останалите.

Лиан се зае да пресмята. През нощта бе вървял поне два часа. Каран би трябвало да е тръгнала много преди зазоряване, за да се качи на сала. Пак се върна тичешком на кея, не знаеше какво да направи. Свали раницата и седна на нея до едно дърво; взираше се ту към Нарн, ту към пътеката. Никой не се мяркаше, времето напредваше и безпокойството му растеше. Той скочи и закрачи нервно по кея.

Но къде беше тя? Защо не идваше? Внезапно реши — ще остави раницата си тук и ще се върне по пътеката до билото, за да види тръгнала ли е Каран. Натика раницата в един бодлив храст близо до кея и тръгна.

Изкачи се почти до билото и погледна назад. Малко оставаше салът да спре в Нарн. По каменистата земя не личаха стъпки, дори неговите. Нататък пътеката се скриваше в гъсти шубраци.