Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
В пролуката на платнището се подаде ръка. Сърцето й прескочи. Нищо не можеше да се направи!
Но в една мъничка точица на съзнанието й надеждата надделя. Имаше скрита част от нея, за която те не се досещаха, която не бе известна никому. Там се коренеше свирепа решимост, която й заговори. Никой не беше непобедим, дори уелмите, а кой да знае това по-добре от нея? Не се ли бе убедила с очите си в страданията на Идлис? Вцепенението се разкъса, обзе я ярост и когато ръката с изпъкнали кокалчета посегна, тя замахна. Ръката се отдръпна и се разнесе вопъл.
Но това не беше групата на Идлис — подчиняваха се на по-хладнокръвен ум. Болката се разгоря, главата й щеше да се пръсне. И макар че беше съвсем будна, безмилостното хубаво лице от сънищата се върна. Щеше ли да й наложи волята си? Палатката се разпори, уелмите протягаха ръце, в главата й пулсираше огън, ножът й сечеше плът, уелмът падна, но зад него имаше друг, избиха ножа от ръката й. После — кошмар, водовъртеж, бясна стихия, изстрадалото й съзнание потърси утеха, излъчваше. И я намери изумително близо. Но каква цена плати…
„Мейгрейт!“ — нададе безмълвен вик; златна светлина обливаше очите й и ги свързваше.
Сякаш дълбините на бездната въздъхна от безмерно облекчение, на каквото не се бе и надявала. Но звездите зарониха кристални сълзи, които се разпадаха на просветващи късчета и обгориха очите й. Отнеха й грубо връзката, усукаха я и я вмъкнаха в отвъдни измерения. Избухнаха пламъци и болка, пак досегът на уелмите, мъртвото куче, после нямаше болка, нямаше натиск, съзнанието гаснеше в тъмния кладенец на забравата и последното, което долови, беше неимоверното чувство на свобода, пречистващото вълнение у уелмите.
— О, съвършени господарю! — нададоха вик те. — Най-после! Най-после!
— О, верни служители — избумтя гласът, всевластен и заплашителен. — Наближава решителният миг, а престои толкова работа. Слушайте и се подчинявайте. Връзката вече отслабва. Помните ли кои сте?
— Сега помним. Ние сме гашадите, господарю.
— Гашади, имам враг!
— Сега знаем и врага ти.
— Измъчвайте го. Дразнете го. Тласкайте го към безумие. Но не му посягайте. Свикайте всички гашади и щом намерите сгоден случай, възползвайте се!
Сутринта Лиан се събуди още по уморен: натрапваше му се илюзията, че цяла нощ е бил беглец в страна на сенките. Все тичаше и все го гонеха. Великанският му враг трупаше мощ и злоба при всяка крачка, с която скъсяваше разстоянието, а Лиан не можеше да направи нищо, защото и друго присъствие в ума му го терзаеше и затваряше всеки път към спасението.
Едва успя да отвори подутите си клепачи. Слънцето му светеше в очите. Изправи се и си разтърка гърба. Отначало главата му бе пълна с мътната поредица от щуротии, заради която бе попаднал тук, сам в яркото утро. Спомените от нощта първо се върнаха крадешком, после се изляха като потоп.
Каран! Що за лудост бе го тласнала насам? И защо да не я назове с истинското й име — що за страхливост? Как бе могъл да я изостави, да спази толкова нелепото си обещание?!
Нарами раницата и погледна към слънцето. Минаваше седем часът. Трябваше да я намери. Сигурно бе отишла на брега да чака сала. Хукна надолу към пътеката и се загледа към реката. Отсреща бяха скупчените постройки и пристани на Нарн. А салът вече пълзеше по водата. От тази страна имаше малък кей на дървени подпори, отчасти скрит сред горичка, и навес, където беше огромното колело с въжето. Дотам имаше половин левга. На бегом щеше да отиде за двайсетина минути. Салът нямаше да е отплавал дотогава.
Понесе се с големи крачки, само че пътеката не беше нищо повече от каменист улей, раницата подскачаше, удряше го по гърба и той залиташе. Два пъти се строполи, отърва се на косъм, без да си счупи глезена, и по принуда забави до бърз ход, докато не слезе в подножието на рида. Пак се втурна, но чак след половин час, с омекнали крака и плувнал в пот, се затътри по кея край рехава тълпа местни хора, които му хвърляха равнодушни погледи.
А салът вече беше на стотина разтега в реката, потеглил към отсрещния бряг. И въпреки дивите му подскоци и умолителните му вопли си продължаваше нататък по въжето. На палубата се виждаха десетина души, но никой не приличаше на Каран с бледото й лице и червената й коса.
Лиан се хвърли след групичката селяни, които вече се катереха по склона, и подвикна на вървящия последен — висок грубоват тип с торбеста зелена риза и широк кафяв панталон; носеше мотика на рамо. Никой не спря и Лиан тръгна с групата. Високият изви глава към него; беше небръснат от дни, дебелият му нос стърчеше.