Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Гласът млъкна, пак изскочи лицето, почнаха да се редуват. И някаква част от съзнанието му се разбунтува. Нямаше да търпи безропотно. „Махни ми се от главата!“ — кресна безмълвно, сякаш предизвикваше лицето.
„Ама че си глупак!“ — отекна гласът, когато лицето пак се обърна към него. Очите олющваха слой след слой душата му и съпротивата не означаваше нищо.
— Тръгни веднага! Просто си върви, глупако!
Той искаше да се махне, но не можеше да я изостави. И прозрението се стовари като удар с чук. Гласът беше на Каран — тя го увещаваше.
— Тръгвай! Махни се още сега! Обеща ми!
Юмруците й го налагаха по раменете, по гърдите, по главата.
И сякаш се скъса бент. Лиан се надигна трескаво, навлече припряно дрехите си, грабна ботушите си с едната ръка и раницата с другата.
— Каран, няма да тръгна без тебе.
— Тръгвай! — изкрещя тя в лицето му толкова силно, че дори усети дъха й. — Ще погубиш и двама ни!
— Но къде да отида?
— Където щеш, само да си по далеч! Отиди в Нарн.
Той се измъкна заднешком от палатката, после се врътна и затича покрай поточето към пътеката в гората.
Каран седеше на постелята, вторачена подир него. Щом се скри от погледа й, пак се просна на одеялото и започна да вие от скръб и отчаяние.
В безоблачната нощ искреше само поясът от ярки звезди, наричан Веригата на Тайчид; светеше и мъглявината, но нямаше луна. За броени минути Лиан стигна до пътеката и свърна наляво към Нарн. По земята се стелеше рехава мъгла и преобразуваше околността в безплътно видение. Заразен от паниката на Каран, той тичаше презглава, налиташе на шубраци, падаше, въргаляше се, скачаше, без да забелязва калта по лицето си, драскотините, бодливите клонки и лепкавата трева.
Вече вървеше през по-рядка гора, излезе на поляната, заобиколена от клонати дървета. Спря и се облегна на сгърчената кора на прастар ствол, за да си обуе ботушите. Още му се струваше, че сънува, че е упоен или омагьосан и няма воля дори да се диви или съмнява.
Нагласи раницата на гърба си и побърза да пресече поляната; сухата трева шумолеше около глезените му. Звездната ивица сияеше. За миг му се привидя, че го следва някой — беше сянката му; после се шмугна между дърветата и отново потъна в мрак.
Вървя още час-два, вдишваше плътната влага, джапаше в поточета и се пързаляше по склоновете. Ужасът избледняваше в паметта му, надмогна го меко униние, чувството за безвъзвратна загуба.
Накрая видя, че е излязъл на билото на стръмен гол рид. Вдясно тъмнееше реката, а по-нататък блещукаха жълтите светлинки на Нарн. Надолу по течението хълмовете бяха ниски и заоблени, а гората — изсечена чак до планините. Тук-там бяха пръснати още светли точици, може би стопанства.
Студен повей го блъсна в лицето и го отрезви достатъчно, за да прецени, че няма как да се добере до Нарн преди утрото. Намери завет между два големи камъка под някакви дървета и сънят, от който тъй и не се бе избавил, го повлече мигновено в унеса.
Най-после Лиан го нямаше. Каран се свлече на земята. И болката зад очите започна отново, подуваше се като цирей, цялата й глава затуптя. Върнаха се и кошмарните видения. Очите… Къде бе виждала тези пламтящи черно-алени очи? Изчезнаха и не остана нищо, а тя се вцепени. За пръв път изпадаше в такъв ужас, за пръв път й отнемаха всички сили. А над дърветата мъглявината-скорпион сияеше по-голяма и по-ярка от всякога.
Ето го пак отдавнашното усещане за мъртва твар, чийто изгнил език я лиже студено и слузесто по гърба. Толкова осквернена не се бе чувствала никога, но поне се опомни от магията и си спомни, че е гола. Побърза да нахлузи панталона, закопча ризата си и хвърли дърва в огъня. Пламъците заподскачаха. Тя извади малкия си нож и зачака. Би побягнала, но нямаше къде да отиде, щяха да я намерят навсякъде. Как да се откъсне от онези, които се промъкваха към нея, които я познаваха?
Очите. Лицето. Неогледно, непоносимо хубаво, лукаво и жестоко. Много пъти бе сънувала това лице и всеки път то изглеждаше по-могъщо и непреклонно. Но и лице на затворник, обзет от терзания. Жадуваше, а не успяваше. Пак кучето. Очите. Натискът. Болката. Очите. Вцепенението. Кучето…
Трудно дишаше, задъхваше се. Очите й шареха лудешки. Светът притъмня, пламна в черно и червено, отново се смрачи. Сякаш отнякъде задуха вятър и клоните се затъркаха един в друг като мазолести длани. После всичко притихна.
Тръпка започна от главата й, спусна се по шията и към кръста. Пот изби под мишниците й, тялото й се скова пак и тя изведнъж прозря, че е обкръжена от тях. Тъмни очертания се прокрадваха между дърветата. Сандалите им стържеха по тревата. Уелмите бяха дошли. А тя не можеше да вдигне и пръст, защото я познаваха, знаеха какво да използват срещу нея.