Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Ралик заби очи в халбата си. Човекът явно държеше да го забележат, особено от някой като Ралик Ном, убиец от Гилдията. Е, и каква беше стръвта? Нещо не се връзваше.
Оцелот, водачът на клана му, беше убеден, като всички останали в Гилдията, че имперските Нокти са влезли в града и вече водят война срещу тях. Ралик не беше толкова сигурен. Мъжът, застанал при тезгяха, спокойно можеше да е от Свободните градове, както и пътник от Калоуз. Имаше вид на човек от Малазанската империя. Нокът ли беше? В такъв случай защо му трябваше да се показва? Врагът до този момент не беше оставил никаква следа, нито един свидетел за появата си. Наглостта, която наблюдаваше сега, или не се връзваше, или показваше смяна на тактиката. Дали не беше я задействала заповедта на Воркан да се скрият?
В главата на Ралик закънтя тревожна камбана. Всичко това не изглеждаше никак нормално.
Мурильо се наведе към него.
— Нещо лошо ли, приятел?
— Проблеми на Гилдията — отвърна Ралик. — Жаден ли си?
Мурильо се ухили.
— Ако почерпиш, не бих отказал.
Хвърли насмешлив поглед към изпадналия в пиянски ступор Кол и стана от масата. Какви все пак бяха тези приказки за пет черни дракона? Тръгна към тезгяха. Докато се провираше през тълпата, сръга с лакът едно от момчетата, то изохка и тайно се шмугна през задната врата.
Ралик спря при тезгяха, повика Скърви и поръча още една кана. Макар да не погледна към непознатия, беше сигурен, че онзи го е забелязал. Не беше нищо повече от чувство, но можеше да разчита на него. Въздъхна, след като Скърви донесе покритата с пяна кана. Е, беше направил това, което Оцелот бе поискал от него, макар да подозираше, че водачът на клана му ще поиска още.
Върна се на масата и поприказва още малко с Мурильо. Той усети растящото му напрежение и се съобрази с него.
— Е, Круппе духна нанякъде, Крокъс — също. Нашият Кол отново е ни жив, ни умрял. Ралик, благодаря ти за бирата. Време е да си потърся някое топло легло. Хайде, до утре.
Ралик поседя сам още няколко минути, като само веднъж забърса с поглед чернокожия мъж при тезгяха. После стана и тръгна към кухнята. Подмина двамата готвачи и те се спогледаха многозначително. Той не им обърна внимание. Спря при вратата, оставена открехната, за да лъхне вътре по-хладен въздух. Уличката беше мокра, въпреки че дъждът бе отминал. От една потънала в сянка ниша в отсрещната стена пристъпи позната фигура.
Ралик отиде при Оцелот.
— Стана работата. Твоят човек е едрият черньо, дето набляга на бирата при тезгяха. Две ками, с кръстния знак. Изглежда опасен и не бих искал да си имам вземане-даване с него. Твой е, Оцелот.
Сипаничавото лице на Оцелот се изкриви в гримаса.
— Още ли е вътре? Добре. Върни се там. Постарай се да те забележи на всяка цена, Ном.
Ралик скръсти ръце.
— Вече ме забеляза.
— Трябва да го измъкнеш навън и да го заведеш в склада на Тарлоу — при товарителниците. — Оцелот се озъби. — Заповед на Воркан. И като го поведеш, направи го през предната врата. Никакви грешки, никакво хитруване.
— Този човек е убиец — изръмжа Ралик. — Ако не хитрувам, ще разбере, че е капан, и ще ми скочи веднага.
— Ще направиш каквото иска Воркан, Ном. Хайде, връщай се!
Ралик изгледа навъсено шефа си, за да изрази възмущението си колкото може по-недвусмислено, след което се върна в кухнята. Двамата готвачи му се ухилиха, но само за миг — физиономията на Ралик беше такава, че можеше да убие всякакво настроение, и те се приведоха отново над работата си като сръгани с остен волове.
Ралик влезе в салона и се закова на място.
— Проклятие — промърмори той. Черньото го нямаше. Сега какво? Сви рамене. — Значи през предната. — И закрачи през тълпата.
В една задна уличка, оградена от едната страна с висока каменна стена, Крокъс беше подпрял гръб на мокрите тухли на къщата на някакъв търговец и гледаше, без да мига, един прозорец. Там, на третия етаж, отвъд стената и зад затворените капаци, имаше една стая, която познаваше отблизо.
През по-голямата част от двата часа, през които беше стоял тук, отвътре струеше светлина, но последните петнайсет минути стаята бе тъмна. Изтръпнал от умора и изтерзан от съмнения, Крокъс придърпа по-плътно наметалото около себе си. Зачуди се, при това не за първи път, какво търси тук. Цялата му решимост сякаш се беше изцедила в шахтите заедно с дъжда.
Дали пък не беше заради тъмнокосата жена в хана „Феникс“? Тя ли го беше уплашила толкова много? Кръвта по камата й недвусмислено показваше, че не би се поколебала да го убие, само за да остане тайната й неразкрита. А може би беше заради онази въртяща се монета, която толкова го смути. Нищо не изглеждаше естествено в цялата тази история.