Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Изражението на Робин преминава от нетърпение през вина, през съчувствие и най-накрая се спира на решителност.
— Слушай сега, бих сторила всичко, за да ти помогна, и ти го знаеш! Но какво мога да сторя? Така де, последния път, когато се опитах, не стана толкова добре, нали? — допълва, като има предвид заклинанието.
Поглеждам я объркано и изломотвам:
— Тъкмо в това е проблемът — аз не знам. Нямам никаква представа какво трябва да се направи. Той просто отказва да говори с мен. И не отговаря на имейлите ми.
Споглеждаме се в неведение.
— Де да можех да се сетя как да оправя нещата… — промърморвам.
— Да, разбирам те — кимва съчувствено съквартирантката ми. — Във времена като тези много ми се ще да имах кристално кълбо!
— Това е! — възкликвам внезапно. — Ами твоята екстрасенска?
Робин не изглежда особено убедена. Накрая изрича бавно:
— Ти не вярваш в екстрасенси.
— Ама ти нали каза, че тя можела да общува с духове водачи и че имала невероятен талант! — изтъквам аз. — Което ще рече, че тя ще може да ми каже какво да направя!
Добре де, наясно съм, че се хващам за сламки, но какво друго да сторя, а?!
Именно.
— Просто не съм особено убедена, че идеята е добра — изрича крайно притеснена Робин. — Какво ще кажеш да извикаме някой дух, а?
— Да извикаме дух ли? — възкликвам аз.
— Или да пробваме с тинктури — продължава весело. — Понякога ефектите са зашеметяващи!
— Слушай какво, няма да ме залъгваш с някакви си там древни билки! — отсичам решително аз. — Не забравяй, че аз ти открих Харолд!
— Но това е живо изнудване! — ахва тя.
— Именно! — отсичам най-безсрамно аз.
Тя втъква една непослушна къдрица зад ухото си, оглежда ме внимателно, а накрая отбелязва тихо:
— Ти май много харесваш този мъж, а?
— Така си е — отговарям тихо и аз. — Много харесвам този мъж.
Напълно доволна от отговора ми, тя кимва с глава и отсича:
— Само да си взема лист и химикалка!
Остатъкът от деня прекарвам в напрегнато очакване на онова, което ще ми каже Уаканда. В обичайния случай би трябвало да съм се записала предварително, но при спешни обстоятелства тя се съгласявала да вмъкне хората в графика си. Така че сега планът е да отида при нея след работа и да й се примоля да ме приеме или каквото там правят екстрасенсите. Робин не разполага с нейния телефон, само с адреса й, който ми дава заедно с една пространна лекция за това как трябвало да държа съзнанието си отворено и да не се страхувам, когато тя започнела с „ченълинга“ и да говори с разни „гласове“.
— И какви по-точно гласове? — любопитствам аз.
— Просто гласове — свива небрежно рамене Робин. — Нали се сещаш — на различни духове водачи.
Всъщност не се сещам, но днес съм готова да оставя безверието и цинизма си на прага и да разбера. На този етап бих опитала вече каквото и да е и ако това означава да обсипя нечия женска ръка със сребро, така да бъде.
— И сега накъде?
Преди малко излязох от метростанцията и сега стоя на ъгъла на улицата. Въпреки подробните указания, в това число и принтирана карта от интернет, аз съм напълно изгубена в града и в момента говоря с Робин.
— Просто върви на изток — опитва се да ми обясни тя.
— Изток ли? А накъде е изток? — питам отчаяно. — Само не ми казвай, че е противоположно на запад!
Въртя картата си във всички посоки, но накрая се отказвам и тръгвам напред с телефон, притиснат до ухото ми.
— Ориентира ли се? — пита по едно време съквартирантката ми.
— Долу-горе — отсичам и си стисвам палци.
— В края на улицата има една пералня, до нея е един магазин за обувки със смешна пурпурна тента и…
— О, виждам я! — светват очите ми, когато зървам въпросната тента.
— Номер четирийсет и три — изрича в ухото ми Робин. — Табелата е сребърна.
— Да, почти стигнах! — провиквам се нетърпеливо.
Ако само преди няколко месеца някой ми беше казал, че ще ходя на екстрасенс, щях да му се изсмея в очите. Но има и други неща, на които допреди няколко месеца изобщо не бих повярвала и бих се разсмяла. Примерно глезенът ми, който все още ме преболява от онова изкълчване във фитнес залата.
Леко задъхана от бързането, аз най-сетне стигам до малък магазин със стъклена витрина, върху която са нарисувани звезди, а една табела обявява: „Гадателски услуги.“