Парижката Света Богородица

— О! — прошепна тя, потръпвайки. — Пак той! Свещеникът!

Беше действително архидяконът. От дясната му страна вървеше псалтът със своя жезъл, а от лявата — помощник псалтът. Архидяконът пристъпваше, отметнал назад глава, с втренчен поглед, като пееше силно:

— „De ventre inferi clamavi, et exaudisti vocem meam, et projecisti me in profundum in corde maris, et flumen circumdedit me.“179

Когато излезе на светло под високия стрелчат свод на портала, загърнат в широка сребриста одежда, пресечена от черен кръст, той беше толкова блед, че мнозина от тълпата го взеха за един от мраморните епископи, коленичили върху погребалните плочи в църквата, станал, за да посрещне пред прага на гроба тази, която бе осъдена да умре.

А тя, също тъй бледа и подобна на статуя, едва забеляза, че пъхнаха в ръката й тежка запалена восъчна свещ. Не чу кресливия глас на писаря, който прочете съдбоносното съдържание на публичното покаяние. Когато Той й каза да произнесе дума „амин“, тя каза „амин“. Трябваше свещеникът да направи знак на пазачите й да се оттеглят и да пристъпи сам към нея, за да се опомни тя и да почувствува известен прилив на сили.

Кръвта зашумя в главата й и в изстиналата й, вцепенена душа пламна искра на възмущение.

Архидяконът се приближи бавно до нея. Дори в това крайно окаяно състояние тя видя искрящия му от сладострастие, ревност и желание поглед да се плъзга по разголеното й тяло. После той изрече високо:

— Девойко, помолихте ли се на бога да прости заблужденията и прегрешенията ви?

И като се наведе към ухото й — зрителите мислеха, че приема последната й изповед, — той добави:

— Искаш ли ме? Още мога да те спася.

Тя го погледна втренчено.

— Махни се, демоне! Или ще те изоблича! Той се усмихна зловещо.

— Никой няма да ти повярва. Ще прибавиш само още един скандал към престъплението си. Отговори бързо. Искаш ли ме?

— Какво стори с моя Феб?

— Той е мъртъв — отвърна свещеникът.

Но в този момент злочестникът вдигна неволно глава и видя в другия край на площада на балкона на жилището Гондьолорие капитана, застанал прав до Фльор дьо Лис. Той се олюля, прокара ръка пред очите си, погледна още веднъж, прошепна някакво проклятие и чертите му се изкривиха болезнено.

— Умри тогава и ти! — процеди през зъби той. — Никой няма да те притежава!

И той простря ръката си над циганката и се провикна мрачно:

— „I nunc, anima anceps, et sit tibi Deus misericors!“180

Това беше страшната формула, с която обикновено завършваха тези трагични церемонии. Условният знак на свещеника към палача.

Народът коленичи.

— Kyrie Elei’son!181 — запяха свещениците, останали под свода на портала.

— Kyrie Elei’son! — поде тълпата и шепотът й пробягна над главите като клокочене на бурно море.

— Амин — каза архидяконът.

Той обърна гръб на осъдената, отпусна глава на гърдите си, скръсти ръце, присъедини се към останалите свещеници и миг след това изчезна с кръста, свещите и одеждите под тъмните арки на катедралата. Звучният му глас угасна постепенно сред хора, пеейки скръбния стих:

— „Omnes gurgites tui et fluctus tui super me transierunt!“182 А междувременно равномерното потракване на подкованите дръжки на алебардите на църковната стража заглъхваше под арките на кораба като чукче на часовник, възвестяващо последния час на осъдената.