Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— „…Infixus sun in limo profundi; et non est substantia.“177
В същото време друг глас, отделно от хора, подемаше от стъпалата на главния олтар печалната песен на дароприношението:
— „Qui verbum meum audit, et credit ei qui misit me, habet vitam aeternam et in jidicium non venit; sed transit a morte in vitam.“178
Това долитащо отдалеч пеене на няколко потънали в мрака старци беше погребалната служба над дивното създание, изпълнено с младост и живот, милвано от топлия пролетен вятър и окъпано от слънчевите лъчи.
Множеството слушаше благоговейно.
Очите и мисълта на зашеметената нещастница се губеха в мрачните недра на църквата. Бледите й устни се движеха, сякаш се молеха. Когато помощникът на палача се приближи до нея, за да й помогне да слезе от колата, той чу полугласен шепот:
— Феб!
Развързаха ръцете й, свалиха я заедно с козичката, която заблея радостно, почувствувала се отново свободна. Поведоха девойката боса по грапавите камъни до подножието на стълбата пред портала. Вързаното за шията й въже се влачеше зад нея като змия.
Тогава пеенето в църквата пресекна. В мрака се придвижиха редица запалени свещи и голям златен кръст. Чу се звънът на алебардите на пъстро облечената църковна стража и след няколко минути пред очите на осъдената и на тълпата се разгърна дългата процесия на облечените във филони и стихари свещеници дякони, които се приближаваха към девойката, пеейки тържествено. Погледът й се спря на вървящия начело, непосредствено след този, който носеше кръста.
— О! — прошепна тя, потръпвайки. — Пак той! Свещеникът!
Беше действително архидяконът. От дясната му страна вървеше псалтът със своя жезъл, а от лявата — помощник псалтът. Архидяконът пристъпваше, отметнал назад глава, с втренчен поглед, като пееше силно:
— „De ventre inferi clamavi, et exaudisti vocem meam, et projecisti me in profundum in corde maris, et flumen circumdedit me.“179
Когато излезе на светло под високия стрелчат свод на портала, загърнат в широка сребриста одежда, пресечена от черен кръст, той беше толкова блед, че мнозина от тълпата го взеха за един от мраморните епископи, коленичили върху погребалните плочи в църквата, станал, за да посрещне пред прага на гроба тази, която бе осъдена да умре.
А тя, също тъй бледа и подобна на статуя, едва забеляза, че пъхнаха в ръката й тежка запалена восъчна свещ. Не чу кресливия глас на писаря, който прочете съдбоносното съдържание на публичното покаяние. Когато Той й каза да произнесе дума „амин“, тя каза „амин“. Трябваше свещеникът да направи знак на пазачите й да се оттеглят и да пристъпи сам към нея, за да се опомни тя и да почувствува известен прилив на сили.
Кръвта зашумя в главата й и в изстиналата й, вцепенена душа пламна искра на възмущение.
Архидяконът се приближи бавно до нея. Дори в това крайно окаяно състояние тя видя искрящия му от сладострастие, ревност и желание поглед да се плъзга по разголеното й тяло. После той изрече високо:
— Девойко, помолихте ли се на бога да прости заблужденията и прегрешенията ви?
И като се наведе към ухото й — зрителите мислеха, че приема последната й изповед, — той добави:
— Искаш ли ме? Още мога да те спася.
Тя го погледна втренчено.
— Махни се, демоне! Или ще те изоблича! Той се усмихна зловещо.
— Никой няма да ти повярва. Ще прибавиш само още един скандал към престъплението си. Отговори бързо. Искаш ли ме?
— Какво стори с моя Феб?
— Той е мъртъв — отвърна свещеникът.
Но в този момент злочестникът вдигна неволно глава и видя в другия край на площада на балкона на жилището Гондьолорие капитана, застанал прав до Фльор дьо Лис. Той се олюля, прокара ръка пред очите си, погледна още веднъж, прошепна някакво проклятие и чертите му се изкривиха болезнено.
— Умри тогава и ти! — процеди през зъби той. — Никой няма да те притежава!
И той простря ръката си над циганката и се провикна мрачно:
— „I nunc, anima anceps, et sit tibi Deus misericors!“180
Това беше страшната формула, с която обикновено завършваха тези трагични церемонии. Условният знак на свещеника към палача.
Народът коленичи.
— Kyrie Elei’son!181 — запяха свещениците, останали под свода на портала.
— Kyrie Elei’son! — поде тълпата и шепотът й пробягна над главите като клокочене на бурно море.
— Амин — каза архидяконът.
Той обърна гръб на осъдената, отпусна глава на гърдите си, скръсти ръце, присъедини се към останалите свещеници и миг след това изчезна с кръста, свещите и одеждите под тъмните арки на катедралата. Звучният му глас угасна постепенно сред хора, пеейки скръбния стих:
— „Omnes gurgites tui et fluctus tui super me transierunt!“182 А междувременно равномерното потракване на подкованите дръжки на алебардите на църковната стража заглъхваше под арките на кораба като чукче на часовник, възвестяващо последния час на осъдената.
177
Лежа в дълбока тиня и нямам вече опора (лат.). — Б. пр.
178
Който слуша думите ми и вярва в този, който ме е пратил, ще възкръсне за вечен живот и няма да бъде съден, но ще премине от смъртта към живота (лат.). — Б. пр.
179
От дълбочините на ада извиках и ти чу моя глас, и ти ме хвърли в бездните, в сърцето на морето, и вълните ме обляха (лат.). — Б. пр.
180
Иди сега, неразумна душо, и бог де се смили над тебе! (лат.) — Б. пр.
181
Господи помилуй! (гр.). — Б. пр.
182
Всички вълни и водовъртежи минаха над мене (лат.) — Б. пр.