Кървавото евангелие

„Колко време съм спала?“

Помнеше нощния полет от Санкт Петербург с частен самолет. През цялото време я държаха с качулка на главата, но беше подслушала разговора им и знаеше, че летят за Рим. Пътят продължи около четири часа. След като кацнаха, последва още един час пътуване, преди да стигнат града по зазоряване. Ерин чуваше звука на клаксоните, виковете и проклятията на италиански, надуши Тибър, когато го пресичаха по един от главните мостове.

Ако не грешеше, движеха се в посока към Ватикана.

Какво беше намислила Батори?

„Какво иска тя от мен?“

Джипът, който ги взе от частното летище, най-сетне спря и Ерин беше измъкната в студената утрин, все още с качулка на главата. Успя да види под долния край на качулката, че слънцето все още не е изгряло.

После отново се озоваха под земята и минаваха по стълбища, тунели и шахти със скоби, по които се слизаше особено трудно със завързани очи. Сигурно цял час вървяха из подземния Рим. Ерин познаваше достатъчно града, за да знае, че голяма част от този древен свят все още съществува под повърхността в поредици от свързани помежду си катакомби, изби, гробници и тайни църкви.

Но къде се беше оказала накрая?

Бяха я бутнали в тази тъмна килия, без да свалят окървавения нашийник. Беше седяла десетина минути, опряла гръб в стената, обгърнала с ръце коленете си, без да чува нищо, преди да свали качулката и да открие, че нашийникът е отключен. Свали го и с радост го захвърли настрани. И явно малко след това беше заспала.

Сега тя вдигна ръка и опипа пръстена от засъхнала кръв по шията си.

Открай време имаше добър вътрешен часовник и предположи, че в света отгоре е ранен следобед.

Напрегна слух и долови звука на бавно капеща вода Ехото подсказваше, че помещението извън килията е голямо. Въздухът беше застоял, миришеше на плесен. Прокара длан по пода. Беше от камък. Пръстите ѝ напипаха следи от длето.

Гробница?

Порови в джобовете на палтото си. Разбира се, бяха ѝ отнели фенерчето, но откри парчето от одеялцето н джоба на панталона си. Бяха ѝ оставили поне това.

Застана на четири крака и започна да опипва пред себе си на все по-големи и по-големи дъги, като вдига ше дебелия килим прах, от който очите ѝ се насълзиха и кихна няколко пъти. Когато разтърка прахта между пръстите си, остана с впечатление, че е от трески и ситно натрошен камък.

Продължи да опипва и пръстите ѝ докоснаха някакъв заоблен предмет. Вдигна го и го сложи в скута си. Кост. Пръстите ѝ описваха онова, което очите не можеха да видят. Череп. Ерин преглътна, но въпреки това проучи слепешком повърхностите — издължен нос, малка мозъчна кутия, дълги криви резци.

Не беше човешки. Не беше дори на стригой.

А на голяма котка. Може би лъв.

Седна и се замисли за значението на откритието си. Би трябвало да се намира в някакъв римски цирк, арена, на която гладиатори и роби са се биели помежду си и с диви зверове. Но звярът, на който е принадлежал този череп, е бил заровен с остатъците от спектакъла, в който е изгубил живота си.

Съчета тази информация с познанията си за пътя, по който бе минала през града.

Към Ватикана.

Знаеше само за един огромен цирк в този район. Самият Ватикан беше построен върху половината от онова пропито с кръв място.