Кървавото евангелие

Ако можеше да се освободи от килията си, да се изкачи горе и да излезе навън, щеше да се озове редом с базиликата „Св. Петър“.

На една крачка от помощта.

С подновена решимост продължи да изучава помещението, в което се намираше. Беше с размери около два и половина на три метра, с нова метална решетка. Не успя да открие никакво слабо място.

Трябваше ѝ помощ. Пред мисления ѝ поглед изникнаха две лица — едното толкова бледо, колкото тъмни бяха очите му, в които винаги се четеше благороден устрем; а другото ухилено, със зачервени бузи и смеещи се очи с цвета на небето.

Какво ли се бе случило с Рун и Джордан през изминалото време?

Прогони тази мисъл.

Не биваше да се връща към нея в тъмното.

Измина сякаш цяла вечност, преди Ерин да забележи приближаваща светлина. Тя притисна лице към решетката. Четири фигури и нещо като огромно куче идваха към нея по каменен тунел. Едната фигура държеше фенер. Кучето вървеше до дългокоса жена.

„Батори и вълкът ѝ.“

Зад тях две високи фигури, приличащи си като братя, мъкнеха трети човек, преметнали ръцете му през раменете си. При тази гледка гърлото ѝ се стегна. Джордан ли беше това? Или Рун?

Без да каже нито дума, Батори отключи вратата на килията ѝ и я отвори.

Ерин се напрегна. Искаше да побегне навън, но нямаше как да направи и две крачки в тунела.

Вълкът влезе в килията.

Батори и двамата мъже го последваха. Заедно с тях дойде студен полъх. Двамата братя бяха стригои.

Те хвърлиха мъжа в краката ѝ. Той изстена и се обърна. Лицето му бе цялото в синини, очите бяха подути и почти затворени, по ръкавите и крачолите му имаше засъхнала кръв.

— Професор Грейнджър? — изхриптя познат глас с тексаски акцент.

Ерин коленичи до него и хвана ръката му.

— Нейт? Добре ли си... защо си тук?

Знаеше отговора и на двата въпроса и се отчая, когато осъзна резултатите от собственото си късогледство. Изобщо не се беше замислила, че Белиал ще посегне на невинните ѝ студенти. Какво всъщност знаеха те? И тогава всичко застана на мястото си. Беше изпратила снимките на гробницата и на нацисткия медальон. Нищо чудно, че Батори се беше досетила да проследи екипа им до Германия.

„Какво направих?“

Не знаеше отговора на този въпрос, нито на другия.

— Ейми? — прошепна тя.

Нейт погледна нагоре към нея и очите му се напълниха със сълзи.

— Аз... не бях там, за да я защитя.

Ерин се олюля, сякаш беше получила удар в лицето. От гърдите на Нейт се изтръгна ридание.

— Вината не е твоя, Нейт.

Вината бе нейна. Студентите бяха нейна грижа.

— Не знам защо съм тук — дрезгаво рече Нейт.

Ерин изпита огромно съжаление и привързаност към якото тексаско хлапе. Тя стисна ръката му.

— Колко трогателно — подигравателно подхвърли Батори.

— Защо сте го задържали? — Ерин се обърна и я изгледа кръвнишки, с което си спечели заплашително ръмжене от вълка. — Снимките са у вас, не е трудно да се досетя. Той не знае нищо повече. Няма нищо общо с всичко това.

— Не съвсем — възрази Батори. — Той има общо с теб.

Чувство за вина заля Ерин.

— Какво искате?

— Информация от Жената на Познанието, разбира се. — Батори се усмихна гадно, показвайки съвършените си бели зъби.

— Не вярвам в проклетото пророчество — заяви Ерин, при това съвсем искрено. Досега тримата като че ли по-скоро бяха оплескали нещата, отколкото да ги свършат както трябва. Изобщо нямаше усещането, че на тяхна страна има някакво божествено пророчество.