Аферата „Зелда“
- Автор: Грегори Филиппа
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Еднорог“
- ISBN: 978-954-365-170-2
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аферата „Зелда“». Краткое содержание книги:
Зелда може да прави всичко, което Изобел не може: изрича неизреченото, нарушава табута и отприщва желания. Изобел и агентът й, Трой, се наслаждават на тази необузданост, на зашеметяващия успех на лудата си идея, но Изобел долавя някаква заплаха зад красивата маска. Осъзнала дълбоко спотаените си копнежи, тя все пак търси сигурността и уюта на съпружеската любов. Но и у дома познатото се е променило…
Смяна на идентичност, забранени страсти и предателства се преплитат в тази великолепна история за измама и самоизмама, за литературни мистификации и издателски трикове — и най-вече за любовта в различните й превъплъщения.
— Наясно съм с това — каза неохотно. — Но е вярно също и че я създадохме заедно и искам да се разберем да спрем заедно. Можеш да продължиш да правиш нещо друго, каквото и да е това друго, което искаш, с някой друг. Не очаквам да контролирам живота ти. Но наистина смятам, че имам право на глас по отношение на нея. Когато пиша сама в кабинета си, тогава аз съм тя. Пиша като нея. Тя е още в главата ми. Не мисля, че можеш просто да избягаш с нея. Тогава тя е аз, а аз съм тя.
— Тя е нашият общ призрак — каза той.
Тя кимна.
— Искам тя да довърши този роман и да спечели парите, а после да си отиде и никой да не чуе повече за нея.
— Но сега тя е част от мен, също както е част от теб, докато пишеш. Ти може и вече да нямаш нужда от нея, освен заради писането. Но аз имам. Все още имам нужда от това, което тя ми дава — каза Трой.
Изобел го погледна умолително.
— Не можеш ли да минеш без това?
— Защо да го правя?
— Защото аз те моля. Защото все пак я създадохме заедно. Тя е наполовина моя, в крайна сметка.
Трой поклати глава.
— Отново предявяваш претенции за собственост.
— Е, и какво, ако предявявам? — настоя Изобел, внезапно принудена да премине границата на вежливостта.
Погледът на Трой беше твърд, нетрепващ.
— Ако смяташ да претендираш, че я притежаваш, че тя е нещо, което може да бъде притежавано, наистина говориш за нея като за стока, като торта, която можем да нарежем и да си поделим: резен за теб, резен за издателите, резен за мен. Ти я превръщаш в предмет, не в личност, не в призрак. А за мен това е далеч по-вулгарно от всичко, което може да става в един нощен клуб.
Изобел придоби виновно изражение.
— Да, разбирам.
— Нима тя е предмет, създаден от нас, който можем да приберем в кутия или да затворим, или е самоличност, която създадохме, също толкова валидна, колкото Изобел Латимър и Трой Картрайт? — предизвика я Трой.
— Ако кажа, че тя е личност? — запита Изобел.
— Тогава тя има собствен живот.
— Ако кажа, че е предмет?
— Тогава не си по-добра от всички останали, които вземат някоя жена като теб и си я поделят: писателският й талант за издателите, десет процента за мен, деветдесет процента за Филип; умението й да бъде грижовна — сто процента за Филип. Сексуалността и любовта й към живота? Изобщо не я искаме; сто процента, прибрани в кутия. Никой не иска цялата жена, никой дори не иска да я види. И именно това, че ти беше разделена на парчета, че половината от теб беше нежелана, те правеше толкова нещастна, преди изобщо да измислим Зелда. Нима целият смисъл на създаването й не беше тя да възстанови у теб онези части от същността ти, от които се беше отказала, за да бъдеш добра съпруга на един болен съпруг?
— А за теб? — върна Изобел предизвикателството. — Какво донесе тя на теб?
Трой се извърна, за да не може тя да види лицето му.
— О, какво значение има сега? — попита той нацупено. — След като казваш, че тя трябва да си върви?
Изобел изтърпя един неловък обяд с Трой в съседното бистро, но не остана за следобеда или нощта. Когато се върнаха в апартамента му за кафе, тя му каза, че има работа у дома, и той любезно се престори, че не забелязва голямата пътна чанта, която беше оставила в коридора до входната врата. Позвъни в офиса си, помоли служителката на рецепцията да поръча такси за Изобел, и свали чантата й до колата, когато таксито пристигна.
— Изпрати ми всичко, което си написала, възможно най-скоро — каза той. — Само първа чернова. Искам да видя в каква посока си тръгнала. Не е нужно да изпипваш всичко, просто искам най-обща представа за очертанията на историята от началото до края.
— Никога не съм ти изпращала нещо неизпипано — възрази Изобел.
— С това е различно — каза той кратко. — Имам основателни причини да го видя веднага.
— Е, вече е почти написано — каза Изобел. — Бих могла да ти изпратя първата чернова до две седмици. Но не бива да я показваш на никого, не е готова за публикуване. Има нужда от още една чернова, може би две.
— Просто искам да я видя — каза Трой. — До две седмици би било страхотно.
Целуна я — вежлива лондонска целувка, по едната буза, а после по другата, без топлота, без ласка, скрита зад лекото докосване на устни по кожа. Изобел сложи длани на ръцете му над лактите и го прегърна за миг.
— Съжалявам, че накрая стана така — каза тя. — Аз наистина…
Трой се усмихна, без да й позволи да се доизкаже, независимо какво беше това, което „тя наистина…“