Аферата „Зелда“

Изобел се нареди на опашката за таксита, мислейки си как само преди няколко седмици щеше да е замаяна от възторг пред перспективата да прекара деня, а също и нощта, с Трой. Сега не чувстваше нищо освен безпокойство при мисълта за онова, което щяха да си кажат и как щеше да се държи той, и ужас, че можеше да се опита да я подмами да се върне към еротичния делириум от дните на турнето, да я изкуши отново да бъде Зелда.

Плати на таксито пред къщата на Трой и натисна звънеца за офиса. Интеркомът съобщи за нея с бръмчене и Изобел се усмихна плахо на красивото момиче на рецепцията.

— Каза да влизате направо — съобщи момичето с безлична недружелюбност. Изобел мина покрай рецепцията и влезе в офиса на Трой.

Трой седеше зад бюрото си и говореше по телефона: усмихна й се широко и й махна към един стол, докато приключи разговора. Ведро изрече в слушалката: „Да. Абсолютно. Обичам те“, а после затвори. Изобел се запита с кого ли беше говорил така сърдечно, а той скочи от стола, взе двете й ръце в своите и я целуна по едната буза, а после по другата.

— Изглеждаш фантастично — каза. — От теб лъха на селска чистота и свежест.

Изобел се отдръпна леко от бодрата неискреност на докосването му.

— Говориш така, като че ли съм някакъв перилен препарат.

— С пролетна свежест — каза той. — Готова за почивка.

Изобел отново се отпусна в ниското кресло.

— Кафе? — попита Трой.

— Може ли да се качим в апартамента ти? — попита тя, хвърляйки поглед на отворената врата към рецепцията.

— Добра идея — каза той бодро, излезе пръв от офиса в малкото антре и тръгна по стълбите към апартамента си горе.

Изобел почти се беше надявала и почти бе очаквала с ужас, че той ще я вземе в прегръдките си в мига, щом вратата се затвори зад тях, но той просто я заведе в кухнята и сипа кафе във филтъра на кафемашината.

— Имам от едно ново кафе — отбеляза той. — „Мусонен Малабар“. Оставяли зърната на масите за сушене…

— Знам — каза Изобел грубо. — Знам всичко за него.

— О! — той мълчаливо извади френските си чаши за кафе.

— Може ли да отида да погледна нещата й? — попита Изобел.

Той вдигна поглед, изненадан.

— Разбира се, че можеш.

Изобел тръгна надолу по късия коридор към стаята да гости. Отвори вратата. Веднага усети възбуждащото ухание на Зелда: скъпо, дискретно, омайващо. То извика спомена за няколкото нощи, в които Изобел беше Зелда или беше в компанията на Зелда, когато това ухание витаеше по гладката кожа на Трой.

Завесите бяха дръпнати, стаята тънеше в загадъчна, изпъстрена със сенки дневна светлина. Изобел отвори чекмеджетата на тоалетката и там, в най-горното, беше колекцията на Зелда от козметика, малките четки и пръчици, подредени спретнато една до друга. В следващото чекмедже беше бельото й — синият комплект с бродерия, какъвто имаше и Трой, а също и комплект в съвсем бледожълто, и един в кремаво. Трой ги беше увил в леко ароматизирана тънка опаковъчна хартия, приличаха на коледни подаръци, скрити в очакване на празника. Следващото чекмедже съдържаше неотворени кутии със скъпи, неизползвани чорапи и чорапогащници.