Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Откъснахме се от Към звездите, приближихме прашния облак на гробокопача. Единствената надежда, която имах за план, беше да се опитам да изпратя гробокопача на някое ненаселено място. Бях набелязала три места за хиперскок: Към звездите, Метален рой и мястото на гробокопаческия лабиринт в далечния космос.
Така че имах само една възможност. Трябваше да го изпратя при лабиринта. Но… там нямаше да намери какво да разрушава и веднага щеше да се върне при Към звездите. Какво друго можех да направя? Може би щеше да види лабиринта и да се разсее. Това изглеждаше крехка надежда, но бе единствената, която имах.
Химерна полетя пред мен и започна да стреля по въглените, които приближаваха. Забавих, опитах се да достигна гробокопача с ума си.
Той беше… огромен. Чувствата, които излъчваше, ме задушиха. Усещах как ме задушава. Усещах как ни наблюдава. Усетих гнева му заради жужащите звуци, които издавахме. Същите тези чувства ме притискаха, отчуждаваха ме, накараха ме да се почувствам по същия начин.
Съпротивлявах се срещу това, подадох му мястото на лабиринта, опитах — както бях направила малко преди това — да раздвоя вниманието му. За нещастие, преди не бях само аз. Беше смес от чувствата ми, от мълчанието на Метален рой и звуците на бездната. Пеещите звезди.
Гробокопачът беше дошъл тук, защото знаеше, че шумовете са най-силни тук. Настоящите ми усилия да го разсея бяха погълнати от емоциите, които той излъчваше. Имах желание да изпищя и макар да се опитах, не можах да премина през шума.
Изругах, прекъснах опитите си и подадох мощност след Химерна, взривих въглен, който едва не я удари.
— Трябва да влезем вътре — казах. — Трябва да намерим сърцето.
Химерна бе до мен и двете заедно навлязохме в прахта. Видимостта бе почти нулева и се наложи да летя по уреди. Бяхме предупредени, че това може и да ни се наложи, но нищо в обучението ни не подсказваше колко зловещо ще бъде, когато влезем в прахта.
Докато летяхме през притихналия облак, който проблясваше от време на време с червена светлина, сензорите ми започнаха да угасват. Екранът ми започна да се замъглява, даваше ми единствено кратки предупреждения, когато нещо приближаваше. Въглените се появяваха като горящи форми, неясни, стряскащи.
Двете с Химерна спряхме да стреляме по въглените и просто се опитвахме да избегнем опитите им да се забият в нас. Те поемаха след нас и от време на време подаваха мощност и се устремяваха напред. Имах чувството, че се опитвам да се надбягвам със сянката си.
Натискът върху ума ми ставаше все по-неприятен, колкото повече приближавахме до гробокопача. Скоро стиснах зъби заради напрежението — връхлетелите ме чувства бяха толкова смазващи, че оказваха влияние върху качеството на летенето ми. Едва успях да се отдръпна, когато един въглен ми препречи пътя, аз се дръпнах, но се озовах пред друг.
Обзета от нетърпение, нанизах трети със светлинното копие, който, за щастие, ме изтегли настрани. Когато вдигнах поглед, вече не виждах Химерна. От сензорите ми се носеше статичен шум и единственото, което различавах наоколо, бяха движещи се сенки и проблясъци червена светлина.
— Химерна? — повиках я аз.
Получих накъсан отговор. Тя ли беше това? Последвах друга сянка, но само се загубих и обърках в прашната буря. Погледнах в другата посока и видях нещо, за което бях сигурна, че е експлозия.
— Химерна?
Чух единствено статичен шум.
Отдръпнах се от друг въглен, но пръстите ми бяха започнали да треперят от напористите мисли.
Жужащи… жужащи насекоми… Унищожи ги…
Потискащи мисли ме притискаха. Кошмарни видения започнаха да се показват от прахта. Чудовища от приказките на бабчето се появяваха и изчезваха. Видях лицето на татко. Ето ме и мен, с пламнали бели очи…
Това съвсем не бяха внимателно измислените илюзии на тренировъчния лабиринт. Тук цареше ужасяваща какофония. Нямаше тайни, които да се разкриват, блъскаше ме единствено шумът. Да съм сайтоничка тук бе огромен проблем, защото гробокопачът влизаше в ума ми.
Едва успявах да контролирам кораба си. Реалност и илюзия се сляха в едно, аз отдръпнах ръце от контролните уреди и ги притиснах към очите си. Главата ми беше започнала да пулсира в агония. Насочих нов, неумел опит да прошепна нещо в отговор — да отклоня нещото към дълбокия космос.
Това изглежда ме откри още повече и шумът нахлу в ума ми. Изкрещях и нещо се разби в кораба ми, размаза се отстрани, едва не свали щита ми. Предупредителните сигнали от таблото бяха просто поредният шум. Аз… аз изобщо не можех да летя в това. Аз…
От прахта излезе сянка. Сърцето ми подскочи, когато видях очертанията на кораб. Химерна ли беше? Ем-бот?