Божият гняв
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1113-4
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божият гняв». Краткое содержание книги:
LI
— Този.
Снимката беше поставена на отделно място в архива и младият служител на NEST, момче с млечнобяло лице и черна права коса, се върна на списъка, показвайки още снимки. Лицата на студентите се редуваха на екрана — всяко се задържаше за две-три секунди и изчезваше, заменено от следващото. Щом се покажеше някое момиче, което всъщност ставаше често, понеже бяха мнозинство, образът мигновено биваше сменен от следващия в списъка.
— Този.
Американецът запази поредната снимка и се опита да продължи, връщайки се към списъка, но последното изображение бе застинало, сякаш не пускаше следващия да се появи.
— Мисля, че приключихме — каза човекът от NEST. — Няма повече снимки.
— С колко разполагаме? — попита Томаш.
Американецът отвори архива и направи справка.
— Петдесет и четири.
— Петдесет и четири студенти мъже за десет години? — обобщи португалският професор. — Да, възможно е. Факултетът е пълен с жени. Сигурно не е имало повече от петдесетина момчета в часовете ми през това време.
Един от хората, които изчакваха резултата зад гърба на Томаш, наруши тишината.
— Значи всичките ви студенти са идентифицирани.
Историкът обърна глава и го изгледа.
— Да, мистър Белами — потвърди той. — А сега? Какво ще направите?
— Ще преминем към биометрична идентификация.
— Какво ще рече това?
— Става въпрос за процес на автоматично разпознаване на хора по отличителни анатомични белези — поясни Франк Белами с дрезгавия си напрегнат глас. — Както знаете, всички хора, които влизат в Съединените щати, са снимани от малки камери на митническите пропускателни пунктове в момента, в който представят паспорта си.
— А, да — възкликна Томаш. — Това са онези кръгли жълти камери, нали? И мен ме снимаха днес при пристигането ми на летището във Вашингтон.
— Взехме тази мярка след 11 септември — поясни шефът на NEST. — Сега ще процедираме по следния начин: Дон ще свърже архива със снимките на вашите студенти със системата, където се съхраняват снимките на всички, влезли в Съединените щати през последните две години. Компютърът ще види кои от лицата съвпадат с онези, които са ни посещавали. Разследването ще тръгне оттук.
— Бързо ли ще стане?
Белами поклати глава.
— Може да отнеме известно време. Компютърът работи бързо, но има много снимки за сравнение…
Седнал пред екрана на компютъра, Дон започна да задава команди, за да установи връзка между архива и информационната система на митниците. След като приключи, процесът за биометрична идентификация се задейства. Пясъчният часовник се появяваше всеки път, когато се извършваше анатомично сравнение.
— Не може ли малко да го ускорим? — попита Томаш.
— Информацията е огромна — отвърна Дон, без да отделя очи от екрана. — Биометричната система за разпознаване на лица работи при ниска скорост, заради големите прилики между хората. Имаме много добър резултат при контролирани условия, когато индивидът е с лице срещу камерата и изражението му е неутрално, но ако позата е различна и съществуват допълнителни елементи, като очила или нещо друго, процесът доста се усложнява. — Махна към образите на екрана. — За наш късмет, снимките на студентите и посетителите на страната са фронтални и относително неутрални, което спомага за биометричното разпознаване. Но дори и в този случай компютърът трябва да взема решения въз основа на снимки, които не са съвсем еднакви, и се налага да възстанови малки разлики, като например дължина на коса и брада. А това отнема време.
— За колко време говорим по-точно?
— Може да отнеме дни. И дори седмици.
— Какво? — почти извика професорът. — Но ние не разполагаме с дни! И още по-малко със седмици! Моят човек в Лахор беше категоричен! Опасността от атентат е непосредствена! Няма ли начин да ускорим това?
Другият човек зад него направи крачка и постави ръка на рамото на Томаш. Беше Ребека.
— Том, както можете да предполагате, ние сме още по-притеснени от вас — каза тя. — Не забравяйте, че в края на краищата това е нашата страна. Но, за съжаление, не може да се направи нищо повече. Трябва да изчакаме компютъра да си свърши работата и да се молим да я приключи навреме.
— Много се бавим — продължи да настоява историкът. — Няма ли други следи?