Измамна светлина [bg]

Не се и съмняваше, че още обича тези места. Проблемът не беше в тялото му. Нито в съзнанието. Беше в сърцето.

— Трябва да си тръгнеш — изрече.

— Но защо? Правя всичко, което е по силите ми, наистина.

— Знам, Питър. Но имаме нужда да се разделим за известно време. И двамата трябва да преценим кое е важно. За себе си съм сигурна. Може би така ще оценим какво имаме.

— Но аз вече го оценявам — молеше се той. Огледа се, обзет от паника. Мисълта да си тръгне го ужасяваше. Да напусне тази стая, този дом. Приятелите им. Селото. Клара.

Да поеме по пътя — нагоре и отвъд хълма. Да се махне от Трите бора.

И къде да отиде? Кое място би било по-добро от това?

— О, не, не, не — изстена.

Но знаеше, че трябва да си тръгне, щом Клара така иска. Трябваше да напусне.

— Само за една година — каза.

— Обещаваш ли? — попита художникът и я погледна с грейнали очи. Не смееше да мигне, да не би тя да отмести поглед.

— Догодина, на същата дата — заяви Клара.

— Ще се върна у дома — додаде Питър.

А аз ще те чакам. Ще си направим барбекю. Само двамата. Пържоли. И млади аспержи. И франзели от хлебарницата на Сара.

— Ще донеса бутилка червено вино — обеща той. — И няма да каним Рут.

— Няма да каним никого — съгласи се художничката.

— Само ние двамата.

— Само ние двамата — кимна тя.

Тогава Питър Мороу се облече и напълни с багаж един-единствен куфар.

От прозореца на спалнята си Жан Ги Бовоар виждаше как главният инспектор бавно крачи към колата. Знаеше, че трябва да побърза, че не бива да кара човека да го чака, но имаше нещо по-важно, което трябваше да направи.

Нещо, което най-сетне можеше да направи.

След като стана и взе хапче, а после закуси, Жан Ги Бовоар усети, че днес е денят.

Питър метна куфара в колата им. Клара стоеше до него.

Той се колебаеше на ръба на истината.

— Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Не казахме ли достатъчно? — попита изтощена Клара.

Не беше спала цяла нощ. Когато електричеството дойде, бе два и половина, а художничката още будуваше. След като угаси всички лампи и мина през банята, отново си легна. И се загледа в заспалия Питър. Гледаше го как диша, притиснал буза във възглавницата. С оплетените си дълги мигли. Отпуснал ръце.

Вгледа се внимателно в това лице. В това прекрасно тяло, прехвърлило петдесет, но все така красиво.

Дошъл бе моментът да го остави да си отиде.

— Не, трябва да ти кажа нещо — настоя той.

Клара го погледна и зачака.

— Съжалявам, че Лилиан написа онази ужасна рецензия в университета.

— Защо ми го казваш точно сега? — попита озадачено Клара.

— Просто стоях близо до нея, когато разглеждаше картината ти, и мисля, че…

— Че? — предпазливо попита тя.

— Трябваше да й кажа, че смятам картината ти за страхотна. Така де… споменах, че харесвам творбите ти, но си мисля, че можеше да се изразя и по-ясно.