Измамна светлина [bg]

— И тогава извезе рецензията. Не беше просто лоша, а катастрофална. Злобна. Подигравателна. Жената се присмиваше на творбите ми. Моите платна може и да не са били брилянтни произведения на изкуството, но аз тъкмо започвах и се стараех максимално. А тя заби токчетата на обувките си в картините ми и ги направи на пух и прах. Не просто ме унизи — това може би щях да преглътна, направи много повече. Успя да убеди дори мен, че нямам и капка талант. Уби най-добрата част от мен.

Дени Фортен спря да трепери. Спря да мърда. Сякаш спря дори да диша. Просто застина. И се вторачи с празен поглед пред себе си.

Ярка светкавица озари затревения площад, а последвалият тътен бе толкова мощен, че старата къщичка се разтресе. Всички подскочиха, в това число и Гамаш. Дъждът вече блъскаше по стъклата на прозорците и настояваше да му отворят. Вятърът свистеше между дърветата. Усукваше ги и ги огъваше. Следващата светкавица озари вихрушката от млади листенца, откъснати от кленовете и тополите. Чуваше се и съскането на трепетликите.

В центъра на селото върховете на трите огромни бора се огъваха от вятъра.

Гостите се спогледаха с широко отворени очи. Чакаха. Ослушваха се. Да чуят разцепване, разкъсване, срутване.

— Спрях да рисувам — призна Фортен, извисил глас над шума от природната стихия. Той единствен като че ли не забелязваше бурята или не й обръщаше внимание.

— Но вие успяхте да се утвърдите като галерист — обади се Клара. Опитваше се да не забелязва случващото се навън. — Пожънахте огромен успех.

— И вие го съсипахте — заяви мъжът.

Бурята вече бушуваше точно над тях. Питър запали свещите и газените лампи, докато осветлението в къщата примигваше и угасваше. Отново и отново.

Клара обаче седеше като вкаменена на стола си. Вторачена в Дени Фортен.

— Бях казал на всички, че съм ви отхвърлил, защото не струвате, и те ми повярваха. Докато от Музея на съвременното изкуство не решиха да ви организират самостоятелна изложба. Самостоятелна изложба, за бога! Излязох пълен глупак. Целият ми авторитет рухна. Не притежавам нищо, освен репутацията си, а вие ми я отнехте.

— Затова ли убихте Лилиан тук? — попита художничката. — В нашата градина?

— Когато хората се сещат за вашата изложба — изрече галеристът, без да откъсва поглед от нея, — искам да помнят трупа в градината ви. Искам и вие да го помните. Да си мислите за вернисажа и да виждате Лилиан мъртва.

Присви очи срещу наредените в полукръг лица. Гледаха го така, сякаш се взират в нещо гнило и зловонно.

Лампите примигнаха. Всички усетиха напрежението, докато мъждивата светлина се опитваше да се задържи.

После угасна.

Останаха единствено трепкащите огънчета на свещите.

Никой не говореше. Всички чакаха да разберат дали ще се случи още нещо. Нещо по-лошо. Чуваха яростното фучене на вятъра между дърветата и плющенето на дъжда по покрива и прозорците.

Гамаш обаче не откъсваше очи от убиеца.

— Щом ме мразите толкова много, защо дойдохте на изложбата ми в музея? — попита Клара.