Измамна светлина [bg]

— Има мой портрет?

— Там се забелязва ярък контраст. Тъмните отсенки, дърветата на заден план. Частично засенченото й лице. Буреносното изражение. С изключение на една миниатюрна точица. Едва забележим намек за светлина в очите й.

— Надежда — обади се Мирна.

— Надежда. Или пък не. — Гамаш се обърна към Франсоа Мароа. — Вие казахте нещо любопитно, когато стояхме пред този портрет. Спомняте ли си?

Арт дилърът изглеждаше озадачен.

— Казал съм нещо полезно?

— Не си ли спомняте?

Мароа замълча за момент — беше от онези рядко срещани хора, които умееха да накарат околните да чакат, без да ги изтощава. Накрая се усмихна.

— Попитах дали ви се струва истинско — изрече.

— Точно така — кимна главният инспектор. — Дали е истинско, или е просто игра на светлосенки. Предложена надежда, която впоследствие е отнета. Особен вид жестокост.

Арман Гамаш огледа присъстващите.

— Ето какво лежи в основата на това престъпление, на това убийство. Колко истинска всъщност е била светлината. Дали човекът наистина е бил щастлив, или само се е преструвал?

— И не махах с ръка, а потъвах — каза Клара.

Отново забеляза благия поглед на Гамаш под дълбокия белег.

— Никой не чу го — мъртвеца — цитира, — а той стенеше все така тихо: Бях по-дълбоко, отколкото смятахте, и не махах с ръка, а потъвах.

Но този път, докато изричаше стиховете, художничката не мислеше за Питър. Сети се за другиго.

За себе си. За това, че цял живот се преструваше. Гледаше към светлата страна на живота, но невинаги я усещаше. Ала стига толкова. Нещата щяха да се променят.