Красива мистерия [bg]

— Bonjour.

Потънал в мисли, Гамаш не бе усетил чуждото присъствие. Рязко се обърна и видя брат Себастиен, който му махаше за поздрав.

— Дойдох да поискам извинение за начина, по който напуснах Светия храм тази сутрин. — Доминиканецът внимателно пристъпваше по големите камъни и накрая спря до главния инспектор.

— Няма нужда от извинения — каза Гамаш. — Държах се грубо.

И двамата знаеха, че е вярно, както и преднамерено. Известно време стояха мълчаливо на каменистия бряг, заслушани в далечния зов на птица гмуркач. В близката, почти пълна тишина над водата подскочи риба. От гората се носеше сладък мирис. На вечнозелени дървета и окапали листа.

Гамаш спря да мисли за сблъсъка си с Франкьор и отново насочи вниманието си към манастира и убийството на брат Матю.

— Казахте, че ви е била възложена задачата да откриете гилбертинците. Да приключите най-сетне многовековното дело, започнато от Инквизицията. Казахте, че ги е издало изображението върху диска с техния запис на грегориански псалми.

— Точно така.

Отговорът звучеше плоско. Би могъл да се плъзга по повърхността на езерото до безкрай, без да остави и най-малка следа.

— Но аз смятам, че има още неща, които премълчавате. Дори Църквата е неспособна да таи злоба към нещо толкова дълго време.

— Не става въпрос за злоба, а за интерес. — Брат Себастией кимна към плоския камък, на който стоеше Гамаш, и двамата седнаха на него. — Заблудени чада. Братя, прокудени надалеч в тежки времена. Това е опит да подадем ръка. Да ги открием и да ги уверим, че са в безопасност.

— Но в безопасност ли са наистина? Никой разумен човек няма да тръгне да гребе сам в непознато езеро, в дивата пустош, привечер, в гъста мъгла. Освен ако не се налага. Освен ако не го гонят с камшик или не го чака съкровище в края на пътя. Или и двете. Защо сте тук? Какво търсите всъщност?

Небето светлееше. Студена сива светлина, която едва пробиваше мъглата. Дали лодкарят щеше да се реши да тръгне в такова време?

— Вчера говорихме за невмите, но знаете ли какво точно представляват? — попита доминиканецът.

Макар и неочакван, въпросът не изненада особено Гамаш.

— Това са първите музикални знаци. Използвали са се преди появата на нотите.

— Oui. Склонни сме да мислим, че петолинието съществува открай време. Тоналности, ключ сол, ноти, полутонове. Акорди и височини. Но те не са дошли на този свят внезапно. Еволюирали са. От невми. А невмите обозначавали движението на ръката. Изобразявали формата на звука.

Брат Себастиен вдигна ръка и я раздвижи напред-назад, нагоре-надолу. Плъзгаше я грациозно из мразовития есенен въздух. Докато движеше ръката си, тихо запя.