Красива мистерия [bg]

— Пак сте разбрали погрешно, Арман. Няма велик заговор. Всичко е в главата ви. Пишех съобщение на съпругата си. Както и вие, предполагам, пишете на своята.

— Дайте ми го, Силвен. — Гамаш не обърна внимание на лъжата му. Държеше ръката си протегната и не откъсваше поглед от началника си. — Сигурно сте уморен. Изцеден от умора. Скоро всичко ще свърши.

Двамата мъже се гледаха втренчено.

— Обичате ли децата си, Арман?

Тези думи сякаш физически удариха Гамаш и той за миг изгуби равновесие. Но реши да не отговаря.

— Разбира се, че ги обичате. — Гласът на Франкьор вече не звучеше враждебно. Все едно бъбреше със стар приятел на чаша уиски в някоя бирария на улица "Сен Дени"[88].

— Какво искате да кажете? — попита Гамаш. Гласът му вече не звучеше разумно. Усещаше как разумът го напуска и изчезва безследно в гъстата тъмна гора. — Не намесвайте семейството ми в това. — Гласът му звучеше като тихо ръмжене и с остатъка от разума си той проумя, че дивият звяр не дебнеше между дърветата, както подозираше, а бе влязъл под собствената му кожа. Гамаш бе озверял само при мисълта, че семейството му е под заплаха.

— Знаете ли, че вашият инспектор върти любов с дъщеря ви? Май не успявате да контролирате всичко, както си въобразявате. Какво ли още не знаете, щом това ви е убягнало?

Изведнъж гневът, който Гамаш се опитваше да овладее, изчезна напълно. На негово място се появи хлад, Ледников. Древен.

Арман Гамаш изпита неочаквано спокойствие. Усети промяна и у Франкьор. Комисарят знаеше, че е отишъл твърде далеч. Че е прекрачил всякакви граници.

Гамаш знаеше за Жан Ги и Ани. Знаеше го от месеци. От деня, в който двамата с Рен-Мари се отбиха в апартамента на Ани и видяха на кухненската й маса малката вазичка с букетчето люляк.

Знаеха и бяха безмерно щастливи за Ани, която обичаше Жан Ги от първата си среща с него преди повече от десетилетие. И за Жан Ги, който не можеше да скрие любовта си към дъщеря им.

Радваха се и за себе си, защото обичаха и Ани, и Жан Ги.

Но не искаха да ги притесняват. Знаеха, че Ани и Жан Ги ще им кажат, когато се почувстват готови.

Гамаш знаеше. Но откъде знаеше Франкьор? Някой трябва да му е казал. И ако не е нито Жан Ги, нито Ани, то…

— Записките на психотерапевта — каза Гамаш. — Чели сте досието на Бовоар от терапията му.

След нападението във фабриката всички бяха минали през терапия с психолог. Всички оцелели. А сега Гамаш знаеше, че Франкьор бе нарушил личното пространство не само на Жан Ги, но и неговото, на Гамаш. И на всички останали. Този човек знаеше всичко, което бяха споделяли поверително. Най-съкровените им мисли, слабите им места. Какво обичаха. От какво се страхуваха.

И всичките им тайни. В това число и връзката на Жан Ги с Ани.

— Оставете дъщеря ми на мира — каза Гамаш. С всички сили се мъчеше да овладее желанието си да протегне ръка. Но не към телефона на Франкьор, а към гърлото му. Да усети пулса на артерията, после как пулсирането отслабва. И накрая спира.