Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
Сега Мартин знаеше как се беше почувствала тя; може би все още изпитваше същото. Ако сондирането я беше въвлякло в собствената й Страна, насочвайки умствената й дейност под нивото на детекторите им, тогава ужасът й можеше никога да не свърши. Карол щеше да попадне в страшен капан — безкрайно да се лута в най-тъмните кътчета на мисълта си — изкривени до неузнаваемост от Сър.
— Господ да ми е на помощ — прошепна Мартин, изправяйки се на крака, за да се върне в сградата. Първо щеше да се изправи пред Голдсмит. Това изискваше целия кураж и спокойствие, които можеше да събере. Преоблече се в банята на офиса, погледна се в малкото огледало, проучи внимателно чертите си и откри, че всичко си е на мястото, непроменено. Когато излезе, Марджъри го очакваше в офиса.
— Някаква промяна? — попита той с дрезгав глас. Тя поклати глава.
— Доктор Бърк, какво стана? Можете ли да ни кажете? Чувстваме се все едно ние сме отговорни. Чувстваме се ужасно…
Той я потупа по рамото с бащинско чувство, което обаче не изпитваше. Трябваше да стиска зъби, те не биха могли да знаят. Ървин вече беше обяснил защо Мартин и Карол не бяха измъкнати по-рано; но относно Карол, Мартин си беше позволил да изпитва неоправдан вътрешен гняв към екипа.
— Хайде да се срещнем с Голдсмит.
Пациентът седеше в стая за възстановяване № 2 и четеше Корана. Привидно спокоен Мартин влезе пръв, последван от Ласкал. Голдсмит погледна нагоре. Очите му се разшириха при вида на Мартин; моментното разпознаване премина в учтива маска. Голдсмит се изправи, кимна на Марджъри и протегна ръка към Мартин. Той се поколеба, стисна я леко и бързо я пусна.
— Нетърпелив съм да науча какво открихте, докторе — каза Голдсмит.
Мартин изпитваше известна трудност да говори.
— Все още не знаем — успя да каже той. Ръцете му се свиха и потрепериха. — Аз… трябва да ви задам няколко важни въпроса. Моля ви да кажете истината.
— Ще се опитам — усмихна се Голдсмит.
Опит. Това, което беше вътре в Голдсмит, доминиращо и владеещо, не разбираше истината или научното любопитство повече от един крокодил.
— Като дете бил ли сте някога малтретиран? — попита Мартин.
— Не, господине, не съм. — Голдсмит отново седна, но Мартин остана прав.
— Вие ли убихте баща си?
Лицето на Голдсмит стана безизразно. Бавно, с очевидно усилие да отговори учтиво на нелепия въпрос, той каза:
— Не, не съм.
Мартин отново потрепера.
— Вие сте убил жертвите си с голям нож „Бауи“. Този нож е бил на баща ви, нали?
— Да, използваше го за защита, когато минава през бандитски райони. Баща ми беше много як мъж.
— Записите, които съм виждал, показват, че баща ви е бил бизнесмен от средната класа.
Голдсмит вдигна ръце, без да може да обясни.
— Имате ли брат или сестра?
Голдсмит поклати глава.
— Единствено дете съм.
— Баща ви бял ли беше?
Голдсмит не отговори за момент, след това се обърна настрани, като че ли имитираше раздразнение. Със свити устни той каза:
— Не. Не беше бял.
Мартин се отдръпна, погледна Марджъри и разбра, че няма да може да продължи.
— Благодаря ви, господин Голдсмит. — Той се обърна да си върви и едва не се блъсна в Ласкал. Голдсмит рязко се изправи и го сграбчи за ръкава.
— Това ли е? — попита той. За пръв път, откакто беше под наблюдение, по лицето му се четеше гняв.
— Съжалявам — каза Мартин и си дръпна ръката. — Имаме много проблеми.
— Мислех, че някой ще ми каже какво не е наред с мен — подхвърли Голдсмит. — Няма ли да го направите?
— Не — намръщи се Мартин. — Все още не.
— Тогава всичко това е грешка. Господи! Трябваше да се предам на полицията. Никой от вас не знае какво се е случило с мен?
— Може би е трябвало да се обърнете навътре в себе си. Не. Без може би. Точно това е трябвало да направите — каза Мартин. Сега той силно трепереше. — Кой сте вие? Има ли някой истински вътре във вас?
Голдсмит държеше главата си назад като стресната кобра.
— Вие сте по-луд от мен — промърмори той. — Господи, Том ме е оставил на грижите на побъркан!
Мартин бутна ръката на Ласкал от рамото си.
— Вие дори не сте жив — прошепна рязко той, устните му се свиха. — Емануел Голдсмит е мъртъв.
— Махнете тази откачалка от мен! — извика Голдсмит.