Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Този ден и следващия препускаха с все сили. Спряха в една овчарска колиба само колкото да подремнат няколко часа. Вивиан почти не пророни дума през целия път — с изключение на някоя смотолевена под нос ругатня по адрес на понито. Следващата нощ прекараха в един хан в Акве Сулис. От града у Вивиан остана смътната представа за разкошни сгради, които обаче бяха почнали да се рушат, и постоянния мирис на сяра от вдигащия пара лековит извор. Нямаха време за губене в Акве Сулис, затова на другия ден потеглиха рано-рано по пътя за Линдинис.
— Днес ли ще стигнем до Авалон? — извика Вивиан, която яздеше зад Талиезин. Пътят се виеше ту надолу, ту нагоре из хълмовете на Мендип и животните се движеха доста по-бавно.
Челото на Талиезин се сбърчи.
— Ако яздехме добри коне, щях да съм сигурен, че ще стигнем още днес, но тези две животинки или сами си подбират бързината, или изобщо отказват да вървят. Поне ще опитаме.
Следобедът преваляше, когато нещо мокро падна на ръката на Талиезин. Той вдигна очи и видя колко ниско се е схлупило небето над тях. Прехвърчаше първият сняг. Сега, когато заваля снегът, времето като че ли се стопли, но бардът отлично знаеше, че това е измамно усещане. Момичето продължаваше да язди, без да се оплаква, но въпреки това, когато пресякоха пътя към оловните мини, мракът започна да пада бързо и Талиезин обърна конете към няколко скупчени една до друга постройки, заобиколени от дървета.
— Лятно време тук правят керемиди — каза той, — но по това време постройките са празни. Ако сами си донесем дървата за горене, собствениците няма да имат нищо против, че сме ги използвали за подслон. Спал съм тук и преди.
Къщичките бяха влажни и миришеха на мухъл. Дори когато запалиха огън, влагата продължаваше да се чувства. Вивиан потръпна и се примъкна още по-близо до огъня, докато бардът отиде да донесе в котлето вода за овесена каша.
— Благодаря ти — каза тя, когато той й подаде купата с готовата каша. — Не съм искала да тръгвам на това пътешествие, но ти благодаря за грижите, които положи за мен. Баща ми — искам да кажа, осиновителят ми — не би сторил повече за мен.
Талиезин й хвърли бърз поглед и се зае да сипва каша и на себе си. Мургавата й кожа бе пребледняла от студа, но в тъмните й очи припламваха искрици.
— Ти ли си моят баща? — попита внезапно Вивиан.
За момент Талиезин замря от удивление. Мислите му препускаха хаотично. По време на дългия път дотук и той си бе задавал нееднократно същия въпрос. На празненството, когато бе зачената Вивиан, той самият бе току-що посветен за жрец, и за първи път участва в ритуалните бракосъчетания на жреците и жриците по Белтейн. Онази вечер Ана, макар и пет години по-възрастна от него и родила вече две дъщери, носеше царствената си красота като корона на челото.
Талиезин помнеше и досега как я бе целунал, помнеше вкуса на устните й — сладък и парещ като медовината, която беше пила. Но тази нощ всички бяха опиянени — не само от медовината, но и от екстаза на ритуалния танц, докосваха се, разделяха се, и отново се докосваха. От време на време някоя от двойките изчезваше в сенките около огъня, за да се слее в най-древния от всички танци. Помнеше само как жената, която лежеше в прегръдките му, извика в мига, когато той вля в нея цялата си жизнена сила. Но той самият бе обзет от такъв екстаз, сякаш бе влял в нея и душата си, и така и не успя да види ясно лицето й, нито да разбере името й.
Момичето чакаше и заслужаваше да получи отговор.
— Не бива да ме питаш за тези неща — той успя да се усмихне. — Нито един мъж, който изповядва нашата религия, не може да претендира, че Богинята е заченала дете от него. Това го знаят дори саксонските варвари. Ти произхождаш от древната кралска династия на Авалон, и това е всичко, което аз, или който и да било друг, би могъл да ти каже.
— Но ти си се клел да казваш винаги истината — възрази смръщено Вивиан. — Не можеш ли да кажеш истината и на мен?
— Всеки мъж би се гордял с дъщеря като теб, Вивиан. Ти понесе това тежко пътуване, без да се оплачеш нито веднъж. Когато дойде време и ти да танцуваш около огньовете по Белтейн, може би ще разбереш защо не мога да ти отговоря. Цялата истина е такава, дете мое — може и да си моя дъщеря, но не мога да бъда сигурен.