Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
В Сигонела Бил Спиърман се намираше в офиса си по спортни шорти. Играеше тенис на маса, когато му съобщиха, че трябва да говоря с него.
— Бил, самолетът идва — съобщих му аз. — Ти си единственият човек, който трябва да знае и трябва да го организираш. Идваме при теб с един египетски „Боинг“–737 с терористите на борда, последван веднага от моите два С–141. Събери хората ми, които оставих там, и им кажи, че искам „Боинг“–737 да освободи пистата за кацане веднага, защото ще се приземя без светлини секунди след него. Кажи им да блокират и задържат „Боинг“–737 и да не пускат никой нито да слиза, нито да се качва. Когато пристигна, ще поема нещата в свои ръце. И, Бил, искам да се увериш, че имаме разрешение за кацане и че италианците няма да се опитат да ни спрат.
След това Спиърман отиде да говори с командира на италианската база полковник Аникиаричи. Така се случи, че това беше последният работен ден на Аникиаричи. На другия ден много важни италиански клечки щяха да присъстват на церемонията по предаването на командването му, включително един генерал с три звезди. Аникиаричи не бе особено щастлив от прощалния подарък, който му натрапихме, но бързо осъзна, че приятелят му Бил Спиърман се намира в не по-малко неведение от самия него.
— Бил, ако беше в униформа, щях да разбера, че си знаел за това през цялото време — заяви му Аникиаричи, когато научи за египетския самолет, — но тъй като си по шорти, приемам, че и ти не си знаел нищо по въпроса.
Около полунощ от Белия дом позвъниха на италианския министър-председател Кракси, за да го информират, по неговите собствени думи, „че военен самолет на Съединените щати е прехванал египетски пътнически самолет, за който американското правителство смята с голяма степен на сигурност, че превозва четиримата палестинци, отговорни за отвличането на «Акиле Лауро». Президентът на Съединените щати поиска от италианското правителство съгласието му за кацането на гражданския египетски самолет и военните американски самолети в Сигонела.“ От Белия дом се надяваха, че италианците няма да искат похитителите и ще се отърват от тях, като се съгласят да оставят американците да ги вземат.
В действителност цялата ситуация хич не се хареса на Кракси. Той искаше тази история с терористите да се развива колкото е възможно по-далеч от Италия.
Кракси не знаеше как да постъпи. Затова реши да рискува. На египетския пътнически самолет „Боинг“–737 щеше да бъде разрешено да кацне в базата Сигонела.
Малко след полунощ моят пилот ме информира, че нещата продължават да се развиват по план и ще кацнем в Сигонела след около час.
Обадих се в Пентагона, за да предам последната информация и да се уверя, че мисията ми се състои в сваляне на терористите от самолета, оковаването им във вериги и транспортирането им със самолет до Щатите, за да бъдат изправени пред съда. (Така и не успях да разбера съвсем заповедта „доведи ги оковани във вериги“. Първо на първо, не разполагах с никакви вериги, освен „вериги за закрепване на багажа“ в С–141 и вече бях решил да кача терористите на самолета с капитан Боб и неговите два взвода „тюлени“. Не успях да измисля нищо по-сигурно от това.)
Но това време председателят на съвета и началник-щабовете се бяха събрали в малка стая за конференции в Националния военен команден център (НВКЦ) в Пентагона и слушаха съобщенията ми по радиостанцията. Вицеадмирал Моро отговори на повикването ми.
— След час трябва да сме на земята в Сигонела — съобщих му аз. — Отделението „тюлени“, което оставих в Сигонела, ще подготви клопката и ще задържи самолета, докато пристигна.
— Мисията ти остава същата — отговори Моро. — И италианското правителство е съгласно да вземеш терористите.
— Роджър — казах аз, — тогава не трябва да оставаме дълго на земята. Смятам всички да се махнем оттам преди разсъмване.
Съгласието на Кракси фактически не променяше особено нещата, тъй като само можеше да послужи по-късно за официални цели. Адмирал Кроу вече беше заповядал на Джеремая да докара „Иджипт Еър“ 2842 в Сигонела, независимо дали това се харесваше на италианците или не.
Във всеки случай съгласието на Кракси не стигна до контролната кула на летището в Сигонела, която не искаше да участва в случващото се. Те отказаха разрешение за кацане на F–14 и ги насочиха към едно гражданско летище наблизо.
Командирът на ескадрилата военноморски изтребители опита още веднъж и нареди на египтяните да го последват — независимо дали щеше да получи или не разрешение за кацане. Те започнаха заедно спускане към Сигонела. Отговорът на контролната кула отново беше „не“.