Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
В този момент командирът използва стария пилотски трик. Той превключи радиото си на спешна вълна, обяви свършване на горивото (макар да имаше достатъчно останало гориво) и насочи египетския пътнически самолет за заход към летището. Бедата беше, че египтяните захождаха прекалено ниско.
Командирът нареди на египтяните да прекратят захода си и те изпълниха нареждането. След това закръжи наоколо, за да опита отново.
В кулата на Сигонела един военноморски лейтенант изблъска италианския контрольор, взе микрофона и даде разрешение за кацане на египтяните.
Щом египетският самолет се озова в безопасност на пистата, F–14 го заснеха от въздуха и се насочиха обратно към самолетоносача, изпълнили своята част от операцията.
Моят екип пое нещата оттук.
Сигонела
Докато египетският самолет се движеше надолу по главната писта до мястото за паркиране в края й, където му наредиха да спре, останалите в Сигонела „тюлени“ побързаха да го посрещнат с камионите си и да организират охранителен периметър около него.
Скоро след това двата ми самолета С–141 кацнаха с угасени светлини и спряха на активната писта, освободена от египетския самолет. След секунди хората от самолетите С–141 се присъединиха към „тюлените“, обградили „Иджипт Еър“ 2843.
По пътя към Сигонела поддържахме постоянна връзка с капитан Боб, планирайки и координирайки задачите на „тюлените“ му за охраната на египетския самолет и установяване контрол над терористите.
Единият от командирите на двата взвода, лейтенант Бо, трябваше да подреди нападателния си екип на пистата зад „Боинг“–737 и да бъде готов за атака срещу самолета при заповед в случай на необходимост от превземането му.
Лейтенант Ранди трябваше да установи охранителен периметър около самолета, но извън зоната, осигурена вече от останалия в Сигонела екип.
Освен това Боб разположи снайперите си на огневи позиции, откъдето можеха да виждат какво се случва в самолета.
Около 2,00 ч. сутринта в петък, 11-ти октомври, двамата с Боб установихме командния си пост под опашката на самолета. Когато поглеждах нагоре, виждах светлините вътре и как двама души се разхождаха из салона.
Ние с Боб отидохме до носа на самолета и се включихме във вътрешната му телефонна уредба. Аз се представих и попитах пилота кои са пътниците на борда. Той не отговори.
— Ако не сътрудничите, ще разберем по един или друг начин — казах му аз.
Това го накара да отговори:
— На борда е екипажът ми и един посланик — отговори пилотът, оставяйки открита възможността за наличието на още хора в самолета.
— Тогава слез долу — наредих му аз. — И доведи посланика със себе си.
Преди да отворят вратата, Боб ми каза, че неговите снайперисти съобщават за въоръжени мъже в униформи.
— Не се изпотявай, шефе — успокои ме той, — те ги държат на мушките си.
Вратата се отвори и пилотът, следван от посланика, слязоха по стълбата. И двамата бяха нервни, особено посланикът. Станаха още по-нервни, когато видяха стрелците „тюлени“ в черни бойни униформи и с бойната им екипировка.
Изпитвах силно подозрение към посланика. Макар да беше облечен в костюм, прецених, че е старши офицер, вероятно от египетската разузнавателна служба, изпратен за осигуряване гладкото предаване на терористите в Тунис.
Когато се срещнах с него, посланикът извади истински на вид дипломатически паспорт и писмо, в което се твърдеше, че е упълномощен представител на египетското правителство.
— Заповедите ми са да сваля терористите от самолета и да ги изпратя със самолет в Съединените щати, за да бъдат изправени пред съд за убийството на Леон Клингхофър — казах му аз.
Това, изглежда, го изнерви още повече и той попита дали някой имаше аспирин.
— Ще намерим — отговорих аз.
Във въздуха на път за Сигонела бях почувствал, че започва да ме боли глава. Вече беше 11-ти октомври и никой от нас не бе спал повече от два часа от 7-ми октомври насам. Когато помолих доктора на екипа ни за два аспирин, Даръл ми пъхна в джоба цяла шепа.
Дадох на посланика около половината аспирини и той веднага глътна няколко от тях. После помоли за цигара и един от моите радиооператори удовлетвори и тази негова молба. В този момент посланикът пожела спешно да се обади по телефона. Казах му, че ще го придружим до оперативната база (оперативния център на Бил Спиърман) и ще му помогнем за обаждането.