Черепният трон
- Автор: Бретт Питер В.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черепният трон». Краткое содержание книги:
— Агрх! — Лийша затули ушите си с ръце.
— Какво? — тросна се Илона. — Ти не си ли градската билкарка? Работата ти не е ли да слушаш такива неща и да помагаш на хората?
— Да, но… — започна Лийша.
— Значи, всички останали са добри за теб, но не и собствената ти майка?
Лийша завъртя очи.
— Майко, никой не е идвал при мен с подобна история. Ами татко? Той има право да знае, че детето може да не е негово.
— Ха! — изсмя се Илона. — Ако това не е „тръгнала нощта да поучава тъмнината“, не знам кое е.
Лийша сви устни. Така си беше.
— Във всеки случай той знае — каза Илона.
Лийша примигна.
— Знае ли?
— Естествено! — сопна ѝ се майка ѝ. — Татко ти може да има много недостатъци, Лийша, но не е глупав. Знае, че не може да оре нивата както трябва, и си затваря очите, когато се погрижвам за това. — Тя ѝ намигна. — Макар че няколко пъти го хванах да гледа. Тогава нямаше нужда от помощ, за да го вдигне.
Лийша скри лице в шепите си.
— Създателю, просто ме вземи.
— Работата е там — каза Илона, — че Ърни няма нищо против, стига да не го разнасят навред.
— Като например ти при всеки удобен случай? — попита Лийша.
— Никога не правя такива неща! — отсече Илона. — С теб може и да говоря така, но ти си от семейството. Няма да тръгна да разправям на ония лъжеморалистки в Светата къща, че баща ти обича да…
— Добре! — Лийша предпочиташе да остави майка си да спечели спора, отколкото да продължи разговора. — Значи, не знаем кой е бащата на детето ти. Можем да избягаме заедно от града.
— Ядрото да ги вземе всичките — рече Илона. — Ние сме жените Пейпър. Градът просто ще трябва да свиква с нас.
Глава 16
Наследникът на демона
333 г. СЗ, Зима
— Извинете ме, господарке — каза Тариса, докато се опитваше за трети път да завърже гърба на роклята на Лийша. — Платът като че ли се е свил. Може би трябва да си изберете друга, а аз ще занеса тази на шивачките, за да я разпуснат малко.
Платът се е свил. Тариса, благословена да е, беше твърде дискретна дори за да каже на Лийша, че е напълняла, но всичко беше ясно като бял ден. Лицето, което я гледаше от огледалото, беше по-едро, същото се отнасяше и до бюста ѝ, който като че ли беше удвоил размерите си през последната седмица. Тамос му обръщаше повече внимание, но все още не беше направил връзката. Ала Тариса я гледаше многозначително и в крайчето на устата ѝ потрепваше усмивка.
— Ако обичаш.
Лийша влезе в съблекалнята и прокара ръка по корема си, докато се измъкваше от роклята. Все още беше достатъчно плосък, но това нямаше да трае дълго. Майка ѝ беше казала, че слухът бе започнал да се разпространява още преди седмици. Никой не се осмеляваше да ѝ го каже в очите, но в момента, в който коремът ѝ започнеше да се уголемява, никой нямаше да попречи на останалите съпруги да се тълпят около нея, а това със сигурност щеше да привлече вниманието на Тамос.
Обзе я паника и ръцете ѝ се свиха в юмруци. Сърцето ѝ биеше ускорено и Лийша имаше усещането, че гърдите ѝ са толкова стегнати, че не можеше да диша. Опита се да си поеме дъх, очите ѝ започнаха да се насълзяват, но тя преглътна риданията си. Тариса не биваше да я вижда такава.
Потърси носна кърпичка в джобовете си, но не откри. Тъкмо се канеше да вдигне подгъва към очите си, за да ги подсуши, когато иззад паравана се появи ръката на Тариса, стиснала чисто платче.
— Сълзите ще идват и ще си отиват, милейди — каза жената. — За предпочитане са пред повръщането.
Тя знае. Не се изненада и все пак мисълта за това я ужаси. Времето ѝ изтичаше. В известен смисъл дори вече беше късно.
— Последния път и от двете имаше в излишък — каза Лийша. — Моля те, донеси ми зелената рокля.
Нейните връзки се разпускаха по-лесно.
Днес нямаше среща на съвета и Тамос вече беше тръгнал към приемната си стая. След като беше посяла семето, Тариса продължи да бъбри за разни незначителни неща. Беше показала на Лийша, че е на разположение, ако иска да поговорят, но знаеше твърде добре мястото си, за да започне да я притиска. Тя и останалите прислужници сигурно бяха извън себе си от радост. Всички обичаха графа и бяха посрещнали Лийша с отворени обятия. Всички искаха наследник.
„Какво ли ще си помислят, когато открият, че детето е наследник на пустинния демон, а не на любимия им граф?“
Лийша излезе от двореца колкото се може по-бързо; искаше да се махне от любопитните очи на слугите. Тариса не беше изказала на глас подозренията си, но несъмнено слуховете избуяваха в стаите на прислугата.
Лазаретът също не беше кой знае колко по-сигурно място. Жените тук нямаше да я видят разсъблечена, както Тариса, но за сметка на това бяха по-опитни. Добрата билкарка беше обучавана да подозира, че всяка жена може да е бременна, и инстинктивно да търси признаците. Лийша влезе бързо в стаята си и затвори вратата. Седна зад писалището и зарови лице в шепите си.