Черепният трон

Без да обръща внимание на агресивните поза и тон на Лийша, той отиде в дневната и се настани в любимия си стол. Вдигна краката си на табуретката и зачака. Миг по-късно Лийша влезе, сумтейки, в стаята и седна на стола на Бруна. Не му предложи чай.

„О, нощ, сигурно е бясна“, помисли си Роджър.

— Люси те е посетила, а?

Беше го предположил, след като Лийша го повика посред нощ. Не че спеше много нощем. Малцина хралупари го правеха всъщност. Защитената светлина озаряваше улиците и пътеките, доказателство, че всички се намират в безопасност от ядроните. Хората възприеха новооткритата свобода в пълния ѝ смисъл и сега улиците бяха пълни денонощно. Пазарът на Шаманвах и смесеният магазин на Смит вече работеха и нощем.

— Разбира се, че дойде — сопна му се Лийша. — Някой трябва да ти набие малко здрав разум в главата.

— Значи, сега си ми майка, така ли? — попита Роджър. — Работата ти е да ми бършеш задника, като го изцапам, и да ме шляпаш, когато съм лош? — Той се изправи, преструвайки се, че разкопчава колана си. — Ако искаш ей сега ще ти легна на коленете и да приключваме?

Лийша закри очите си с ръка, но намръщената ѝ физиономия се беше стопила.

— Роджър, дръж си гащите запасани или ще ти пръсна една доза пипер!

— Това е най-хубавият ми панталон! — възмути се Роджър. — Чувам, че предпочиташ току-що отрязани шибалки. Дървесният сок не може да се изчисти от коприната.

— Никого не съм шибала през живота си!

Лийша се опитваше да скрие усмивката си.

— И аз ли съм виновен за това? — Роджър се почеса по главата. — Бих могъл да ти давам насоки вероятно, но ми се струва твърде странно да учиш някой как да те шиба с пръчка.

Лийша сподави смеха си.

— Ядрото да те вземе, Роджър, това не е шега!

— Да — съгласи се той. — Но и пробивът по Новолуние не беше. Сега никой не кърви и нищо не гори, така че няма причина да не се държим цивилизовано. Аз съм ти приятел, Лийша, не подчинен. Пролял съм също толкова кръв за Хралупата, колкото и ти.

Лийша въздъхна.

— Прав си, разбира се. Извинявай, Роджър.

— Ей! — Очите на Роджър се ококориха като паници. — Да не би Лийша Пейпър току-що да призна, че е сбъркала?

Лийша изсумтя и се изправи.

— Можеш да го разказваш на внуците си. Ще направя чай.

Роджър я последва в кухнята и извади две чаши, докато тя слагаше каната на огъня. Той задържа своята в ръка. Господарката Джеса — мадам в бордея на херцог Райнбек, където Роджър бе прекарал голяма част от ранните си години — го бе научила, че не бива да се доверява на билкарките, които винаги могат да подхвърлят нещо в чая му.

„Дори на мен, Роджър — беше му казала Джеса, намигвайки. — О, нощ, особено на мен.“

Лийша сложи ръка на хълбока си и се облегна на масата, докато чакаха каната да заври.

— Едва ли си очаквал всички да приемат спокойно това, че вземаш Кендъл за своя трета жена. Две не ти ли стигат? Нощ, тя е само на шестнайсет!

Роджър завъртя очи.

— С цели две години по-малка от мен. Демонът от пустинята е с колко, дузина по-голям от теб? Кендъл поне не се опитва да пороби всички на юг от Хралупата.