Тръпка [bg]

— На тази изглеждам глупаво — отбеляза Оливия. — Рейчъл изглежда откачена, а ти — разгневена.

Всъщност изглеждах като някого, който не би приел „не“ за отговор… Бих казала дори, че съм агресивна. Харесваше ми.

— Не изглеждаш глупаво. Изглеждаш като красавица. Докато аз напомням за Звяра.

— Не изглеждаш като звяр.

— Защо, аз се гордея с това — отвърнах.

— А Рейчъл?

— Е, ти го каза. Изглежда откачена. Или най-малкото силно превъзбудена. Както обикновено.

Отново погледнах снимката. Наистина, Рейчъл изглеждаше като слънце — ярка и излъчваща енергия, задържаща нас — двете луни, в паралелна орбита единствено със силата на волята си.

— Видя ли тази?

Оливия прекъсна мислите ми, посочвайки друга снимка. Беше моят вълк, дълбоко в горите, наполовина скрит зад едно дърво. Тя обаче бе успяла да фокусира перфектно кадъра върху муцуната му и ясните очи се взираха право в моите.

— Можеш да я задържиш. Всъщност задръж ги всичките. Можем да подредим добрите в класьор следващия път.

— Благодаря ти — отвърнах и наистина чувствах благодарност, по-сериозна, отколкото думите можеха да изразят. Посочих снимката. — От миналата седмица ли е?

Кимна. Не можех да откъсна очи от снимката — оставяше те без дъх, но беше плоска и неадекватна, сравнена с истинския досег до него. Прокарах пръст по повърхността й, сякаш очаквах да усетя твърдата му козина. Усетих тежест в гърдите си, тежестта на горчивината и тъгата. Забелязах, че Оливия ме наблюдава внимателно, но това само ме накара да се чувствам още по-зле, още по-сама. Някога бих се решила да й разкажа какво ми е, но вече не — сега нещата бяха прекалено лични. Бяхме се променили… Аз се бях променила.

Оливия ми подаде една далеч по-тънка пачка със снимки, които бе отделила от останалите.

— Тези са голямата ми гордост.

Започнах да ги преглеждам бавно и разсеяно. Наистина бяха впечатляващи: падащо есенно листо, реещо се над искряща локва, ученици, отразени в стъклата на автобуса, артистично замъглен черно-бял портрет на Оливия. Поахках и поохках, както се очакваше от мен, и след това отново плъзнах снимката на моя вълк най-отгоре на купчината. Докато го гледах, всичко друго ми се струваше маловажно.

Оливия изсумтя. Побързах да извадя отново онази с листото и локвата. Намръщих се за момент, опитвайки да си представя какво би казала мама по повод произведение на изкуството. Най-доброто, което успях да докарам, беше:

— Тази ми харесва. Има страхотни… цветове.

Тя издърпа снимките от ръцете ми и хвърли по мен тази на вълка толкова силно, че тя отскочи от гърдите ми и падна на пода.

— Да бе! Понякога, Грейс, направо се чудя защо изобщо…