![Хайде да крадем коне [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/9/2/hajde-da-kradem-kone-bg-download.jpg)
Хайде да крадем коне [bg]
- Автор: Петтерсон Пер
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Делакорт
- ISBN: 978-954-690-003-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хайде да крадем коне [bg]». Краткое содержание книги:
„Oт пъpвитe изpeчeния нa тoзи xипнoтизиpaщ нopвeжки poмaн зa млaдocттa, cпoмeнитe и, дa, кpaдeнeтo нa кoнe, ocъзнaвaш, чe cи пoпaднaл в pъцeтe нa мaйcтop paзкaзвaч. Nеwswееk
„Xaйдe дa кpaдeм кoнe oщe oт зaглaвиeтo cи e cкъпoцeннa книгa: тoплa, изкуcнa, oчapoвaтeлнa, зeмнa и peaлиcтичнa, c тpaгичнa и дълбoкo cepиoзнa тeмa… Иcтинcкo пocтижeниe. Кнут Фaлдбaкeн, VG
„Звучи кaтo звън нa кpиcтaл… Пep Пeтepшoн тe oтвeждa нa мecтa, къдeтo нe cи бил дoceгa. Тepйe Cтeмлaн, Aфтeнпocтeн/Аftеnpostеn
„Пoeтичнo дo мoзъкa нa кocтитe cи oпиcaниe нa зaгубaтa нa eдин бaщa. Улe Якoб Xуeл, Aдpeceaвиceн/Аdrеssеаvisеn
„Eднa oт 10-тe нaй-дoбpи книги зa гoдинaтa. Thе Nеw York Timеs Вook Rеviеw
Майка им седяла на капрата в синята си рокля на жълти цветя, с чантата в ръка, усмихнала им се и възкликнала:
— Ето ме и мен, колко е хубаво у дома! — изправила се, стъпила на колелото и скочила от каруцата. — Къде е Од? — попитала.
Юн вдигнал очи към баща си, ала той не срещнал погледа му, взирал се в стената на плевнята и предъвквал, сякаш устата му била пълна с тютюн. Не й бил казал. Такъв дълъг път през гората, само те двамата, а да не каже нищо.
Погребаха го три дни по-късно. Баща ми попита дали ще ходим и отговорих с „да“. Първото ми погребение. Един от вуйчовците ми бил застрелян от германците в опит да избяга от полицейски участък някъде в южна Норвегия през 1943-а година, но нали не съм бил там, а и не знам дали изобщо са правили погребение.
Спомням си ясно две неща от погребението на Од. Едното е, че бащите ни не се погледнаха в очите ни веднъж. Баща ми стисна ръката на неговия и изрази съболезнования, ала думите прозвучаха съвсем чужди и никой, освен него, не ги употреби този ден. Дори тогава не се погледнаха.
Второто бе Ларш. Като излязохме от църквата и застанахме пред зейналия гроб, той взе да става все по-неспокоен, а щом свещеникът преполови церемонията и се канеха да спуснат малкия ковчег с въжета, той вече не издържаше, изтръгна се от майка си и хукна сред надгробните камъни, докато стигна края на гробището и тръгна да тича в кръг при зида. Обикаляше ли, обикаляше с наведена глава, забил поглед в земята, и колкото повече време минаваше, толкова по-бавно говореше свещеникът. Отначало едва неколцина извърнаха глави сред облечената в черно група, но скоро станаха повече и накрая всички зяпаха Ларш вместо ковчега с брат му, като това продължи чак докато един съсед бавно прекоси ливадата, застана в края на кръга, улови го като минаваше и го вдигна. Краката му все още тичаха, ала не гъкваше. Погледнах към Юн, той също ме погледна и поклатих леко глава, но той не отвърна с нищо, само се взираше в очите ми, без да премигне. Помня, че си помислих как никога повече нямаше да крадем коне заедно и това ме натъжи повече от случващото се на гробището. Ето това си спомням. Значи все пак са три неща.
4
Освен къщата, върху парцела, който баща ми бе купил, имаше и гора. Там растяха най-вече смърчове, тук-таме някой бор, а на места и тънки брезички, притиснати между тъмните стволове. Горичката тръгваше още от брега на реката, където някой бе заковал загадъчен кръст върху най-външния бор, почти надвиснал над буйната вода и облите речни камъни. После дърветата се ширеха в нещо като кръг около двора и къщичката с другите постройки и дигата зад нея, и продължаваха нагоре към тесния път, където свършваше имотът ни. Всъщност този път не бе нищо повече от пътечка между смърчовете, застлана с малко чакъл и пресичана надлъж и нашир от коренища. Тя тръгваше от реката, минаваше от източната страна и се изкачваше чак до дървения мост, където свиваше към „центъра“ близо до магазина и църквата. Оттам трябваше да минем, когато пристигнахме с автобуса в края на юни, или когато някой идиот бе оставил лодката на погрешния бряг — на изток или на запад в зависимост от мястото, където се намирахме. Този идиот най-често бях аз. Иначе минавахме през Баркаловата поляна покрай оградата и гребяхме до другия бряг на реката.
В продължение на два-три часа преди обед къщурката ни се криеше в сянката на гъстата южна гора и не знам дали тъкмо това не бе причината баща ми да се реши да изсече всичките досадни дървета. Е, нуждаеше се и от пари, но не бях забелязал да са му толкова спешни. Доколкото разбирах, цялото ни пътешествие до тази местност, при това за втори път поред, се дължеше на нуждата му от време и спокойствие да направи планове за по-различен живот от този зад гърба си и се налагаше това да стане на друго място, с гледка, различна от онази пред жилището ни в Осло. Беше ми казал, че тази година била повратна точка. Фактът, че позволи на мен да го придружа, ми даваше статус, с какъвто сестра ми не бе удостоена. Тя бе принудена да си остане в града заедно с майка ни, макар да беше с три години по-голяма от мен.
— Аз и не искам да идвам. Само ще трябва да мия чинии, докато вие си ходите за риба. Не съм толкова глупава — отсече тя и имаше право, а аз разбрах какво имаше предвид баща ми, когато на няколко пъти го чувах да споменава, че не можел да мисли, заобиколен от жени.