Хайде да крадем коне [bg]

Най-напред обаче трябваше да окосим ливадите. След бурята не валя повече и тревата изсъхна само за два дни. Една сутрин Баркал цъфна на двора с прилежно зализана коса и ръце в джобовете и попита дали не бихме се наели да поработим с вилите за сено няколко дни. Твърдеше, че миналогодишната коситба щяла да отиде по дяволите, ако с баща ми не се бяхме намесили, особено аз, подразбрах го от угодническия му тон, ала бях достатъчно голям, за да съзнавам, че просто си търсеше безплатна помощ. Не че не бяхме работили усърдно.

Баща ми поглади обраслата си брадичка, помижа на слънцето и ме погледна — аз стоях до него на прага.

— Как мислиш, Трун Т.? — попита ме той.

Второто ми име бе Тобиас, но никога не ми се налагаше да го използвам и Т-то изникваше само когато баща ми си придаваше важност — това бе сигнал за мен, че беше време малко да се погаврим.

— Ами-и-и — отвърнах, — може и да стане.

— Само че ние си имаме малко работа и тук -

добави той.

— Така си е — кимнах, — имаме няколко задачи за отмятане, няма как, но може би ще успеем да вмъкнем един-два дни, не е изключено да се справим.

— Не е немислимо, но ще бъде трудно — колебаеше се баща ми.

— Да, трудничко ще е — съгласих се, — трябва да признаем. Но малко бартер ще ни дойде от полза.

— Прав си — отвърна баща ми и ме погледна любопитно. — Всъщност идеята за бартера никак не е лоша.

— Може би кон с хамут — предложих, — за няколко дни другата седмица или тази след нея.

— Точно така — съгласи се баща ми с широка усмивка, — съвсем правилно. Какво ще кажеш, Баркал?

Баркал бе слушал в недоумение засукания ни разговор и сега беше в капана. Прокара ръка през косата си и отвърна:

— Да, разбира се, няма проблем. Може да вземете Бруна — предложи той и забелязах, че му се искаше да попита какво всъщност смятахме да правим с коня, но се сконфузи, задето бе изпуснал нишката на разговора ни и все пак нямаше желание да става за смях.

Баркал обясни, че искал да коси на следващия ден, щом се вдигне всичката роса, а ние само трябваше да отидем на северната ливада. После вдигна ръка за довиждане и явно се радваше да се измъкне. Слезе до реката и се качи в лодката си, а баща ми опря ръце на хълбоците си, погледна ме и възкликна:

— Това си беше направо гениално! Как ти хрумна?

Нямаше си представа колко подробно бях обмислил превоза на трупите и тъй като не го бях чул да обелва и дума за кон, реших да действам — та нали не можехме да влачим трупите до реката с голи ръце. Обаче не му отговорих, просто свих рамене и се усмихнах. Той ме подръпна лекичко за бретона: