Хайде да крадем коне [bg]

Баркал бе привършил с косенето на първата част от ливадата и прокарал първия откос в следващата. Стоеше до коня, пушеше и чакаше ние да свършим останалото. Той беше шефът и според баща ми спадаше към онзи тип хора, които най-добре работят седнали и почиват изправени, стига да не им отнеме много време, защото тогава се налага отново да седнат. Ако изобщо имат от какво да си почиват. Не ми се вярваше да се е преуморил. Да караш точно този кон не изискваше кой знае какво усилие. Бе вършил тази работа толкова много пъти преди, че я умееше и със затворени очи, ставаше му скучно и искаше да продължи, ала не му разрешаваха — Баркал бе доста систематичен и нямаше никакво намерение да коси цялата ливада наведнъж. Първо едната четвъртина, после другата, а слънцето припичаше на безоблачното небе и обещаваше да продължава все така. Вече прежуряше и усещахме как ризите ни прогизваха по гърбовете, а вдигнехме ли нещо тежко, от челата ни се лееше пот. Слънцето беше застанало точно на юг, а в цялата долина нямаше никаква сенчица, реката се виеше и блещукаше, чувахме я как бушува в бързея под мостчето при магазина. Вдигнах наръч колове, занесох ги на определеното място и ги разпределих на премерени интервали до телта. Върнах се за още с празни ръце, а баща ми и един от селяните започнаха да мерят разстоянията и да пробиват дупки с железен лост през два метра по линията, като редуваха от двете страни на телта — всичко трийсет и две дупки. После татко остана сам, бял на фона на тъмната коса и загорялата от слънцето кожа, а ръцете му лъщяха от пот. Вдигаше големия лост и го забиваше мощно в земята, а влажната почва го поемаше с отчаяна въздишка. Работеше като машина, изглеждаше щастлив, а майката на Юн го следваше и забучеше коловете в дупките чак до мястото, където бях оставил макарата — там щяхме да забием нов клин, за да завържем ритлата. Не можех да откъсна очи от тях.

По едно време тя спря, остави кола на тревата, отдалечи се на няколко крачки и застана така с гръб към нас, загледа се в реката, а раменете й трепереха. Тогава баща ми източи гръб, спря да си отдъхне и зачака, опрял ръцете си с ръкавици на лоста, а тя се извърна и слънцето озари мокрото й от сълзи лице. Баща ми се усмихна и й кимна, на челото му падна кичур коса, после пак вдигна лоста, а тя отговори със сериозна усмивка, върна се, наведе се и вдигна кола. Забучи го в дупката с въртеливо движение и той застана непоклатим. Така и продължиха — със същото темпо, както преди.