Господари на войната [bg]

Товарачът беше застанал до задната врата на хеликоптера, обемистите слушалки покриваха ушите му, а пред устата му имаше микрофон. Размахвайки ръце, той даде знак на Дани и на останалите трима от отделението му да се качат в машината.

— Хайде, приятели — изрева Бойд, надвиквайки се с шума.

Четиримата влязоха в хеликоптера, а членовете на охраната разчистиха площадката, за да я подготвят за излитането му. Дани кимна на картечаря на задната част, докато минаваше покрай него. Всички бяха свалили раниците си и ги бяха сложили на пода до краката си. Дани седна с гръб към едната от стените на хеликоптера. От лявата му страна се настани Томо, а от дясната — картечарят на вратата. Дани стисна леко ремъците, за да включи радиостанцията си в комуникационната система на хеликоптера. Петте корема и Бойд, които бяха срещу него от другата страна на черния цилиндричен резервоар с резервно гориво, напомнящ на огромен гумен кренвирш, също включиха радиостанциите си. Гласът на американеца долетя в слушалката на Дани — говореше с провлачения акцент на жител на Средния запад.

— Излитаме след трийсет секунди… три нула секунди…

Задната врата остана отворена. Картечарят на задната част се беше надвесил над шестцевната картечница и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да открие огън по самия самолетоносач. Дани успя да зърне жълтото яке на един от охранителите, който се отдръпваше от площадката. Звукът от двигателите се усили, хеликоптерът се разклати леко и се отдели бавно от самолетоносача. Направи завой под ъгъл от четирийсет и пет градуса по посока на сушата и започна да набира скорост.

Дани и партньорите му не можеха да разговарят помежду си, тъй като бяха свързали радиостанциите си с комуникационната система на хеликоптера. Щяха да мълчат по време на полета, подготвяйки се психически за операцията. Дани се наведе напред и извади джипиеса от горния джоб на раницата си заедно с ролка тиксо. Бойд го беше определил за водач на отделението. Вече бяха въвели в джипиесите си координатите на прикриващата защитна позиция и на наблюдателния пункт, както и на двете места, където трябваше да се срещнат, ако нещата приемеха неблагоприятен обрат. В случай че попаднеха на засада и им се наложеше да се разделят, всяко от момчетата трябваше да изчака един час на първото място и ако никой не се появи, да отиде на второто място, отново да изчака един час, а после да се върне в началото на долината, където щеше да кацне хеликоптерът.

Надяваха се на най-доброто стечение на обстоятелствата и бяха подготвени за най-лошото.

Дани залепи с тиксо джипиеса за автомата си, за да не му се налага да го търси в тъмнината и да може да поглежда към него, докато държи в ръце оръжието. Провери екипировката си. Деветмилиметровият „Зиг Зауер“ беше закачен на гърдите му, а на колана му имаше допълнителни боеприпаси — беше преценил внимателно с какво количество да се запаси, защото щяха да останат на сушата не повече от двайсет и четири часа. Две светлинно-шумови гранати, две осколочни гранати. Черен сгъваем нож. Беше взел и някои лични вещи. Очукана запалка „Зипо“ с медна плочка, върху която бяха гравирани буквите „СБ“. Още един нож с дръжка от слонова кост, чието петинчово острие беше по-тясно, но режеше по-добре от острието на сгъваемия нож. Децата рядко получаваха подобен подарък за тринайсетия си рожден ден, защото не всички имаха кръстник като Таф Дейвис. „Мъжът винаги има нужда от хубав нож, чедо“, беше му казал той. Дани си спомняше ясно думите му, сякаш ги беше изрекъл вчера.