Господари на войната [bg]

Дани си погледна часовника. 21:45 ч. източноевропейско време. Зелената светлина на радарния детектор „КОБРА“ се беше появила точно в 17:00 ч. по Гринуич. Представи си как началниците бързат да приключат разговорите си преди края на работния ден, за да не закъснеят за уговорените за вечерта срещи. Храна от ресторантите на Гордън Рамзи за костюмарите, консерви за войниците, които те изпращаха на бойни мисии. Дани не се впечатляваше от тези неща. След трийсет минути щеше да се стъмни напълно и той щеше да излети от самолетоносача заедно с останалите трима членове на отделението. Погледна нагоре към радиолокационните уреди и към пълната луна, изгряваща от запад в ясното небе. През нощта светлината щеше да бъде достатъчна, за да може човек да вижда, но и да бъде забелязан.

Хеликоптерът „Сий найт“, който щеше да ги превози от самолетоносача, прелитайки над южната част на Средиземно море, до либийската пустиня, беше готов. Задната врата беше отворена, роторите се въртяха бавно. До него на пистата имаше два самолета Ф-16, а зад тях всякакви други летателни апарати. Свръхсамолетоносачът от типа „Нимиц“ беше в състояние да поеме деветдесет въздухоплавателни съда — самолети с неизменяема геометрия на крилата и хеликоптери, а тази нощ той беше пълен. Дани беше прекарал едно денонощие на „Джордж Буш“, след като пристигна с отделението си от базата в Малта. През по-голямата част от времето остана под палубите в отделението, предназначено за специалните части, което включваше няколко помещения със спартанска обстановка — обзаведени с койки спални, командна зала с коаксиални розетки за радиостанциите, маса с разстлани върху нея карти и съоръжения за сателитна връзка и зала за инструктаж, в която можеха да включват лаптопите си. Излизаха само, за да се хранят заедно с останалите членове на екипажа на специално отделена за тях маса. Под палубите единствено люлеенето на кораба и грохотът на излитащите и кацащите самолети и хеликоптери му напомняше, че се намира в морето. Сега обаче той беше застанал на една от палубите, заобиколен от солената мъгла и оглушителното скърцане на парните турбини и ядрените реактори на плавателния съд, който напомняше повече на плаващ град, отколкото на кораб.

Подобно на всеки град и „Джордж Буш“ се нуждаеше от грижлива поддръжка. Тъй като на него се намираха над три хиляди души, само изхранването им и изхвърлянето на отпадъците предполагаше денонощен труд. Самолетоносачът разполагаше със своя собствена морска полиция. Престъпленията не бяха рядкост. На подобни кораби имаше нападения, грабежи, изнасилвания, дори убийства — обичайната поквара за местата, на които се събират много хора. Най-опасни обаче бяха палубите за кацане и излитане. Достатъчно беше пилотът да не прецени добре местоположението си с няколко метра, за да причини катастрофа. Ето защо персоналът на военноморските сили на САЩ, който стопанисваше самолетоносача, беше безкомпромисен. Никой нямаше право да бъде там, ако задълженията му не го изискваха. Членове на охраната със светлоотразителни жилетки и преносими прожектори непрекъснато обикаляха около самолетите. Авиомеханици с жълти униформи, оръжейници с червени униформи, работници, зареждащи летателните апарати с гориво, с тъмночервени униформи и контрольори с черни униформи. Екипажът на „Сий найт“ се качваше на хеликоптера заедно с двамата американски войници, които през следващите три часа щяха да изпълняват ролята на картечар на вратата и картечар на задната част.