Проклетата кауза

Помогнах му да закара тялото в залата за аутопсии и докато го измерваше и претегляше, влязох в съблекалнята и взех един душ. Марино се обади, докато обличах хирургическата униформа.

— Какво става? — попитах.

— Същият човек, за когото си мислехме, нали?

— Да.

— Сега ли ще го аутопсираш?

— Тъкмо щях да започна.

— Дай ми петнайсет минути. Почти стигнах.

— Идваш тук? — запитах изненадано.

— Обаждам ти се от телефона в колата. Ще поговорим по-късно. След малко съм при теб.

Замислих се какво ли точно ставаше и се сетих, че Марино сигурно бе открил нещо в Ричмънд. В противен случай идването му в Норфолк изглеждаше нелогично. Смъртта на Тед Едингс не беше в юрисдикцията на Марино, освен ако ФБР вече не се беше намесило, а и това ми се струваше доста нелогично.

Ние с Марино бяхме консултанти във ФБР по програма за анализ на престъпници, по-известна като екип по профилиране, който помагаше на полицията при зловещи и трудни смъртни случаи. Често работехме по случаи извън нашата юрисдикция, но само когато ни поканеха, а все още бе твърде рано за полицията в Чесапийк да търси помощта на Бюрото.

Детектив Роше пристигна преди Марино. Носеше хартиена кесия и настоя да му дам облекло, ръкавици, маска, шапка и терлици. Докато навличаше бронята си в съблекалнята, ние с Дани започнахме да правим снимки и да оглеждаме Едингс, все още облечен в неопрена, от който продължаваше да капе вода по пода.

— Мъртъв е от доста време — казах. — Струва ми се, че каквото и да му се е случило, е станало малко след влизането му в реката.

— А знаем ли кога е станало това? — запита Дани, докато поставяше нови остриета на скалпелите.

— Предполагаме, че по някое време след стъмване.

— Не изглежда стар.

— На двадесет и девет е.

Той се загледа в лицето на Едингс и се натъжи.

— Също като в случаите, когато докарват тук деца, или пък някой като онзи баскетболист, който умря в спортната зала миналата седмица — каза Дани и погледна към мен. — Тази работа не ви ли тормози понякога?

— Не я оставям да ме тормози, защото те имат нужда да се погрижа за тях — отговорих, докато си водех бележки.

— А когато свършите?

— Ние никога не свършваме, Дани. Сърцата ни са разбити до края на живота ни, а и никога не можем да свършим с хората, които минават оттук.

— Защото не можем да ги забравим.

Той постави чист плик в кофата, където прибирахме органите, и добави:

— Поне аз не мога.

— Ако ги забравяме, значи с нас нещо не е наред — казах.

Роше излезе от съблекалнята и тръгна към нас. Имаше странен вид, издокаран в пластмасовата маска и хартиения костюм. Той остави солидно разстояние между себе си и количката, но се приближи максимално до мен.