Война на реалности
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на реалности». Краткое содержание книги:
Само че в този град, Бартън е починал преди много години…
От площадката се разкриваше красива панорамна гледка на долината и насрещните хълмове. Бартън приседна на скалата и измъкна пакета с цигари. Пое дълбоко, с пълни гърди. Площадката бе наполовина скрита в сянката на няколко малки дръвчета и храсталаци. Тук бе прохладно и тихо. Слънцето блестеше по далечните заснежени върхове, обвити в синкава мараня. Нищо не помръдваше. Полето, фермите, пътищата, къщите — всичко бе пусто.
Питър приклекна до него.
— Красиво, нали?
— Много.
— За какво говорехте снощи с доктор Мийди? Не можах да ви чуя.
— Може би не е твоя работа?
Момчето се изчерви и устните му застинаха в обидена гримаса.
— Не мога да го понасям с неговите отвратителни миризливи пури. И сребърната му клечка за зъби.
Той измъкна от джоба няколко паяка и ги пусна да тичат по ръката си. Бартън се отдръпна, опитвайки се да не обръща внимание. След кратко мълчание Питър запита:
— Ще ми дадеш ли една цигара?
— Не.
Лицето му помръкна.
— Както искаш — внезапно той се сети за нещо и чертите му се разведриха. — Какво мислиш за двамата Скитници снощи? Нали си ги биваше, а?
— Не зная — отвърна с безразличен глас Бартън. — Ти си ги виждал по-често.
— Ама наистина искам да знам как го правят — сподели Питър. Той внезапно съжали, че е говорил така откровено. Сграбчи паяците и ядно ги захвърли надолу по склона. След това втренчи очи в долината.
— Тук не те ли е страх от пчели? — сети се Бартън. — Ако сега те намерят няма къде да се скриеш.
Питър се изсмя с презрително съжаление.
— Пчелите никога не идват тук. Толкова навътре.
— Навътре?
— Всъщност, — продължи Питър с покровителствен тон — това е най-безопасното място на света.
Бартън чувстваше, че нищо не разбира. Той помълча малко и след това предпазливо отбеляза:
— Днес маранята е доста плътна.
— Кое?
— Маранята — Бартън посочи с ръка синкавите воали, в които чезнеха далечните върхове. — От жегата е.
Питър го погледна с още по-голямо съжаление.
— Това не е мараня. Това е ТОЙ!
— А? — Бартън го погледна напрегнато. Може би най-накрая щеше да научи нещо — ако играе внимателно. — За кого говориш?
Питър посочи с ръка.
— Не го ли виждаш? Вярно, доста е голям. Най-големият на света. И стар. По-стар от всичко. Дори по-стар от света.
Бартън не виждаше нищо. Докъдето му стигаше погледа — само мараня, планини и синьо небе. Питър бръкна в джоба и извади малък никелиран бинокъл. Подаде го на Бартън. Бартън втренчи в него объркан поглед и понечи да го върне, но Питър го спря.
— Погледни през него! Към планините!
Бартън погледна. И видя. Лещите на бинокъла бяха нещо като филтър. Маранята изчезна, всичко придоби резки очертания.
Грешката бе в него. Очаквал бе да види нещо, което е част от пейзажа. Той беше пейзажа. Той беше цялата далечна страна на света, краят на долината, планините, небето, всичко. Целият отсрещен край на вселената се издигаше като невероятна по размери колона, един космически колос, който придобиваше все по-ясни очертания, докато Бартън фокусираше бинокъла.
Без съмнение, това беше човешка фигура. Стъпалата й бяха разположени на дъното на долината — или долината се надигаше за да оформи нейните стъпала. Краката й бяха планини — или планините бяха краката й, Бартън не можеше да определи точно. Две неимоверни по размери колони. Стъпили здраво на земята. Тялото беше маранята, или това което Бартън мислеше, че е мараня. То започваше там, където планините се съединяваха в небето.
Ръцете на колоса бяха протегнати над долината. Прострени над отвъдния й край. Дланите бяха като прозрачен воал, който Бартън бе взел за облак от прах и мараня. Грамадната фигура бе леко наклонена напред. Сякаш бе концентрирала цялото си внимание върху своята половина от долината. Погледът бе вперен надолу, лицето — скрито в мъгла. Не помръдваше. Стоеше абсолютно неподвижно.
И независимо от това, без съмнение колосът беше жив. Това не беше каменно изображение, а замръзнала статуя. Колосът беше жив, но живееше извън времето. За него не съществуваше промяната, нито движението. Той беше вечен. Най-поразителна от всичко бе сведената надолу глава. Тя грееше с нетърпима яркост и в нея пулсираше самият живот.
Главата му беше слънцето.
— Как се нарича? — попита Бартън. След като веднъж различи очертанията на фигурата, тя вече не се губеше от погледа му. Беше като в една от онези игри, в които щом веднъж различиш скритото очертание, вече не можеш да го изгубиш от поглед.