Война на реалности

— Боже мой! — прекъсна го Пег. — Трябва ли да си губим отпуската в надпревара с илюзиите от твоето детство? Колко още смяташ, че ще продължи това?

— Нямам представа — отвърна безпомощно Бартън. — Има толкова много неща, които не мога да разбера. Ако знаех, щях да ти кажа.

За миг настъпи тишина.

— Тед, — заговори Пег с хладно спокойствие — ако до двайсет и четири часа не дойдеш да ме измъкнеш от тази дупка, ще си тръгна сама. Имам достатъчно пари за да стигна до Вашингтон. Знаеш, че там имам приятели. Няма да ме видиш повече, освен, може би, в съда.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Бартън облиза устни.

— Пег, трябва да остана. Научих някои неща, не много, но все пак. Достатъчно, за да разбера, че съм на прав път. Необходимо ми е време. Тук са намесени големи сили, надхвърлящи представите ни…

Нещо в слушалката щракна. Пег бе затворила.

Бартън закачи обратно старомодната слушалка. Главата му бе празна. Той закрачи безцелно, с ръце пъхнати в джобовете. Е, това е всичко. Нямаше никакво съмнение, че Пег ще стори така, както се бе заканила. Когато се върне в Мартинсвил тя вече няма да е там.

Зад масата се надигна дребна фигурка.

— Здравей — поздрави го с приветлив глас Питър. Той вдигна ръка и по нея пропълзя нещо черно.

— Какво е това? — запита с отвращение Бартън.

— Това ли? — премигна Питър. — Паячета. — Събра ги в шепа и ги пъхна в джоба. — Ще ходиш ли на някъде с колата? Ако искаш, мога да ти правя компания.

Очевидно, момчето е било тук през цялото време. Скрито зад масата. Странно, че не го е забелязал, нали бе минал оттам на път за телефона.

— Защо? — запита с груб глас Бартън.

Момчето пристъпи от крак на крак. Лицето му се озари от надежда.

— Реших да ти покажа моята площадка.

— Така ли? — отвърна невъзмутимо Бартън, ала усети че пулсът му се ускорява. — Може и да стане. Далече ли е?

— Никак — Питър изтича при външната врата и я отвори. — Ела, ще ти покажа пътя.

Бартън го последва с бавна крачка. Верандата беше пуста. Празни стояха старите кресла със захабена дамаска. Той потръпна, спомняйки си за двамата Скитници от предната вечер. Спря се и докосна с ръка стената. Здрава, солидна стена. И все пак, младото семейство бе преминало през нея и през креслата, сякаш просто ги нямаше.

Биха ли могли да преминат и през него?

— Идваш ли? — извика Питър. Вече бе стигнал до прашния жълт пакард и нетърпеливо дърпаше дръжката на вратата.

Бартън се вмъкна зад кормилото, а момчето се намести на седалката до него. Докато припалваше мотора, Питър огледа внимателно всички ъгли на купето, повдигна възглавниците на седалките, а накрая се наведе и надникна под тях.

— Какво търсиш? — сряза го Бартън.

— Пчели — отвърна задъхано Питър. — Може ли да затворим прозорците? Иначе, току-виж някоя влетяла по пътя.

Бартън даде газ и колата се понесе по шосето.

— Какво не им харесваш на пчелите? Страхуваш ли се от тях? А не те е страх от паяци.

Вместо отговор Питър докосна подутата си шия.

— Завий надясно — нареди Питър. Той се облегна на седалката, протегна крака и пъхна ръце в джобовете си. — Направи обратен завой по „Джеферсън“ и карай по другия път.