Война на реалности
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на реалности». Краткое содержание книги:
Само че в този град, Бартън е починал преди много години…
— Казах ти, че не зная името му — раздразнено отвърна Питър. — Може би тя знае. Сигурно знае имената и на двамата. Ако знаех името му, щях да имам власт над него. Страшно много искам да го узная. Защото не го харесвам. Този отсам въобще не ме притеснява. Затова площадката ми е от тази страна.
— Този отсам? — запита учудено Бартън. Той изви глава и погледна нагоре, през малкия бинокъл.
Колкото и да беше странно, Бартън осъзна, че и той е част от близкия колос. Също както другата фигура оформяше отсрещния край на долината, така тази беше отсамния й край. И Бартън седеше на този край. Фигурата се издигаше над и около него. Не можеше ясно да я види, по-скоро я усещаше. Тя бе създадена от всичко наоколо. От скалите и полето, от хълмовете, клисурите и долините. От планините, небето и маранята. Но тя не блестеше. Главата й не се виждаше така ясно. Внезапно го побиха ледени тръпки. Тази фигура не завършваше с яркия кръг на слънцето. Там горе се виждаше нещо друго.
Мрак?
Той се изправи неуверено.
— Стига ми толкова. Тръгвам си. — Бартън се спусна надолу по хълма. Сам си го бе изпросил. Вдървената му ръка все още стискаше малкия бинокъл, той се обърна и го хвърли назад към площадката. След това продължи да слиза към долината.
Където и да се намира, където и да спи, каквото и да прави — докато е в долината, той ще е част от тези фигури. Две фигури, два края на долината, две хемисфери. Можеше да преминава от едната към другата, но винаги щеше да е в някоя от тях. През средата на долината минаваше линия. Прекрачи ли на отвъдната страна — става част от другата фигура.
— Къде отиваш? — извика зад него Питър.
— Навън.
Лицето на Питър потъмня.
— Не можеш да излезеш навън. Не можеш да напуснеш долината.
— Защо не?
— Сам ще разбереш.
Бартън не му обърна внимание и продължи да се спуска към пътя, където бе оставил колата.
6
Пакардът зави по шосето, оставяйки Милгейт зад себе си. От двете страни се издигаше плътна зелена стена от борове и кедри. Пътят беше в ужасно състояние. Бартън караше бавно, внимателно оглеждайки настилката. Колата подскачаше от множеството неравности и пукнатини, обрасли в трева. Никой не бе минавал по този път много отдавна. Нямаше никакво съмнение.
Бартън излезе от един остър завой и рязко натисна спирачки. Гумите изсвириха, колата се поднесе и спря.
Ето го. На пътя пред него. Това, което видя направо го парализира. Три пъти бе минавал по този път — два пъти към града и веднъж обратно. Тогава това тук го нямаше. Изпречило се бе на пътя му тъкмо сега — когато бе решил да зареже всичко и да се върне обратно при Пег и прекъснатата ваканция, сякаш нищо не се е случило.
Предполагал бе, че ще е нещо странно. Нещо грамадно и страшно, някаква зловеща стена, тайнствена и космическа. Бариера от неземна материя, спусната насред пътя. Очакванията му не се оправдаха. Пътят бе запречен от камион за трупи. Някакъв стар модел с железни колела, закръглени фарове и директна предавка. Товарът му се бе разпилял по пътя. Каросерията му бе разбита, кабината — полегнала на страна. Навсякъде се търкаляха трупи.
Бартън се измъкна уморено от колата. Наоколо бе тихо. Някъде далеч в гората се обади сврака. Клоните на кедрите се полюшваха. Бартън се приближи към морето от трупи, сред което стърчеше самотният корпус на изгнилия камион. Съвсем не лошо, за бариера. Нито една кола не можеше да мине оттук. Едрите трупи покриваха цялата ширина на пътя. Тук-там бяха натрупани на купчини, готови всеки миг да се затъркалят, помитайки всичко по пътя си. А шосето в този участък имаше наклон.
В камиона, разбира се, нямаше никой. Един Бог знае откога бе тук и как изобщо се появяваше и изчезваше. Очевидно това ставаше при определени обстоятелства. Той запали цигара и си смъкна сакото — слънцето вече напичаше. Как, по дяволите, да мине оттук? И как бе минавал досега? Огледа се, за да види откъде може да се заобиколи купчината. Безсмислено бе да опитва да се промъкне по горния край на пътя. Скалният масив там се издигаше почти отвесно и подхлъзне ли се, ще се стовари право върху огромните трупи. Погледна към долната страна. Между пътя и спускащия се склон имаше тясна канавка. Ако я прескочи и се спусне сред дърветата може да заобиколи задръстването от долната страна и да се изкатери на пътя някъде по-нататък.
Един по-внимателен поглед към канавката и тази идея се изпари. Бартън затвори очи и се залюля.
Канавката не беше широка, може би щеше да я прескочи. Тя просто нямаше дъно. Пропаст, докъдето му стигат очите. Той отстъпи назад, далеч от канавката и се спря задъхан, с цигара в уста. Сякаш бе погледнал в небето. В нещо без граници. В нещо, в което можеш да падаш вечно. Докато се слееш с хаоса.