Скучна история ((Из записките на един стар човек))
- Автор: Чехов Антон Павлович
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скучна история ((Из записките на един стар човек))». Краткое содержание книги:
Като влиза при нас, той бавно сваля ръкавиците си и казва с кадифен бас:
— Здравейте. Чай ли пиете? Много уместно. Адски е студено.
После сяда на масата, взема си чаша и тутакси заговорва. Най-характерното в начина му на говорене е постоянният шеговит тон, някаква смес от философия и шегобийство както у Шекспировите гробари. Винаги говори за сериозни неща, но никога не говори сериозно. Мислите му са винаги резки, нападателни, но благодарение на мекия, равен и шеговит тон някак така се получава, че резкостта и нападателността не дразнят ухото и скоро свикваш с тях. Всяка вечер донася пет-шест случки из университетския живот и обикновено, щом седне на масата, започва с тях.
— Ох, Господи! — въздъхва и мърда присмехулно черните си вежди. — Такива комични хора има по света!
— Защо? — пита Катя.
— Излизам днес от лекции и срещам на стълбата този стар идиот, нашия NN… Върви, както винаги проточил напред конската си брадичка, и търси на кого да се оплаче от мигрената, от жена си и от студентите, които не искат да посещават лекциите му. Е, мисля си, видя ме — свършено е с мен, спукана ми е работата…
И тъй нататък в този дух. Или пък ще започне:
— Вчера бях на откритата лекция на нашия ZZ. Чудя се как тая наша алма-матер, да ми прости Господ, се решава да показва пред публика такива дръвници и патентовани тъпаци, като този ZZ. Та той е глупак от европейски мащаб! Повярвайте, друг такъв със свещ да търсиш из цяла Европа, няма да намериш! Чете, можете ли да си представите, като че смуче бонбон: сю-сю-сю… Уплашил се, не може да разчете ръкописа си, „великите“ му мисли едва-едва се движат със скоростта на яхнал велосипед архимандрит, а главно — изобщо не можеш да разбереш какво иска да каже. Да пукнеш от скука. Тая скука може да се сравни само със скуката на годишния акт, когато в аулата се произнася традиционната реч, да опустее дано.
И веднага рязка промяна в разговора:
— Преди три години, Николай Степанович помни, ми се падна да чета тая реч. Горещо, задушно, мундирът ме стяга под мишниците — истинско мъчение! Чета половин час, един час, час и половина, два часа… „Е, мисля си, слава Богу, останаха още само десет страници“. А накрая имаше едни четири страници, които изобщо можех да не чета и смятах да ги пропусна. „Значи, останаха, мисля си, само шест“. Но, представете си, хвърлям един поглед отпреде си и виждам: на първия ред седят един до друг някакъв генерал с лента и владиката. Горките, вдървили са се от скука, блещят очи, за да не заспят, и все пак се мъчат да покажат, че слушат с внимание, разбират какво им се чете, и им харесва. „Добре, мисля си, щом ви харесва, тогава на ви!“ Напук взех и прочетох ония четири страници.
Когато говори, се усмихват само очите и веждите му както изобщо при ироничните хора. В тоя момент в погледа му няма нито омраза, нито злоба, но той става остър и в него проблясва онази особена лисича хитрост, която понякога може да се забележи само у твърде наблюдателни хора. Ако трябва да говоря още за очите, бях забелязал още една особеност в тях. Когато поема от Катя чашата или изслушва забележката й, или пък я изпраща с поглед, щом излезе за малко от стаята, в очите му забелязвам нещо кротко, молещо, чисто…
Прислужницата прибира самовара и слага на масата голямо парче сирене, плодове и бутилка кримско шампанско, доста лошо вино, което Катя беше обикнала, когато живееше в Крим. Михаил Фьодорович взема от етажерката две колоди карти и почва да реди пасианс. Както той уверява, някои пасианси изискват голяма съобразителност и внимание, но въпреки това, докато ги реди, не престава да се забавлява с приказки. Катя внимателно следи картите и повече с мимика, отколкото с думи, му помага. През цялата вечер тя изпива не повече от две чаши вино, аз изпивам четвърт водна чаша; останалата част от бутилката се пада на Михаил Фьодорович, който може да пие много и никога не се напива.
През пасианса ние решаваме различни въпроси, предимно от най-висш порядък, при това най-много си изпаща онова, което най-много обичаме, тоест науката.
— Науката, слава Богу, е изживяла времето си — казва Михаил Фьодорович с паузи. — Песента й е изпята. Да, уважаеми. Човечеството вече почва да чувства потребност да я замени с нещо друго. Израснала върху почвата на предразсъдъци, откърмена с предразсъдъци, сега тя представлява същата квинтесенция от предразсъдъци, както нейните изживели времето си баби: алхимията, метафизиката и философията. И всъщност какво е дала тя на хората? Че между учените европейци и китайците, които нямат никаква наука, разликата е съвсем нищожна, чисто външна. Китайците не са познавали науката, но какво са загубили?