Скучна история ((Из записките на един стар човек))
- Автор: Чехов Антон Павлович
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скучна история ((Из записките на един стар човек))». Краткое содержание книги:
— Но така не може… не може…
Тя става и се разхожда развълнувана.
— Не можеш да се отнасяш така към една сериозна стъпка… Когато става дума за щастието на дъщеря ни, трябва да оставим всичко лично. Зная, че той не ти харесва… Добре… Но ако сега му откажем, развалим всичко, кое ти гарантира, че през целия си живот Лиза няма да ни обвинява? Днес кандидатите не са кой знае колко и може да се случи да не я поиска друг… Той много обича Лиза, а, изглежда, и тя го харесва… Разбира се, няма определено положение, но какво да се прави? Дано пък след време се нареди някак. Той е от добро семейство и богат.
— Откъде знаеш?
— Той казваше. Баща му имал голяма къща в Харков и имение в околността. С една дума, Николай Степанич, непременно трябва да прескочиш до Харков.
— Защо?
— Ще разучиш… Там имаш познати професори, ще ти помогнат. Бях отишла сама, но съм жена. Не мога…
— Няма да отида в Харков — казвам мрачно.
Жена ми се уплашва и на лицето й се изписва мъчителна болка.
— За Бога, Николай Степанич! — моли ме тя и хълца. — За Бога, освободи ме от тая тежест! Страдам.
Става ми мъчно, като я гледам.
— Добре, Варя — казвам й ласкаво. — Щом искаш, ще отида в Харков и ще направя всичко, каквото желаеш.
Тя притиска кърпичка към очите си и се прибира в стаята си да плаче. Оставам сам.
След малко донасят лампата. От креслата и абажура на лампата върху стените и пода падат познатите, отдавна омръзнали ми сенки и когато ги гледам, струва ми се, че вече е нощ и започва проклетото ми безсъние. Лягам на леглото, после ставам и се разхождам из стаята, после пак лягам… Обикновено следобед, по-късничко, нервната ми възбуда достига предела си. Започвам без причина да плача и да крия главата си във възглавницата. В тоя момент се страхувам да не влезе някой, страхувам се да не умра внезапно, срамувам се от сълзите си и изобщо в душата ми става нещо нетърпимо. Чувствам, че повече не мога да гледам нито лампата, нито книгите, нито сенките на пода, не мога да слушам гласовете, които идват от гостната. Някаква невидима и необяснима сила грубо ме тласка вън от къщи. Скачам, обличам се бързо и предпазливо, за да не ме усетят домашните, излизам навън. Къде да ида?
Отговорът на въпроса отдавна вече е готов в главата ми: у Катя.
Глава 3
Както винаги тя лежи на турския диван или на отоманката и чете нещо. Като ме вижда, вдига лениво глава, сяда и ми протяга ръка.
— А ти все лежиш — казвам след кратко мълчание, като си отдъхвам. — Това не е здравословно. Да беше се заловила за нещо!
— А?
— Да беше се заловила, казвам, за нещо.
— За какво? Жената може да бъде само обикновена работничка или актриса.
— Че какво? Щом не можеш да станеш работничка, стани актриса.
Мълчи.
— Да беше се омъжила — казвам й полушеговито.
— Няма за кого. Пък и защо.
— Така не може да се живее.
— Без мъж ли? Голяма работа! Мъже колкото щеш, само да иска човек.
— Това, Катя, е грозно.
— Кое е грозно?
— Ей това, което каза сега.
Като забелязва, че ми става криво, и за да изглади лошото впечатление, Катя казва:
— Да минем оттатък. Елате тук. Ето тук.
Отвежда ме в малка, много уютна стаичка и като посочва бюрото, казва:
— Ето… Приготвих я за вас. Тук ще работите. Идвайте всеки ден и си носете работа. Там у вас много ви пречат. Ще работите ли тук? Искате ли?
За да не я наскърбя с отказа си, отговарям й, че ще работя при нея и че стаята много ми харесва. После двамата сядаме в уютната стаичка и разговаряме.
Топлината, уютната обстановка и присъствието на симпатичен човек сега пораждат у мен не чувство на удоволствие както преди, а силна потребност да се оплаквам и да недоволствам. Кой знае защо, струва ми се, че ако пороптая и се пооплача, ще ми олекне.
— Лошо, мила! — започвам с въздишка. — Много лошо…
— Какво има?
— Ето за какво става дума, момичето ми. Най-хубавото и свято право на кралете е правото да помилват. И аз винаги съм се чувствал крал, тъй като безгранично съм се ползвал от това право. Никога не съм осъждал, бил съм снизходителен, прощавал съм с удоволствие наляво и надясно. Когато другите протестираха и се възмущаваха, аз само съветвах и убеждавах. През целия си живот гледах само да съм поносим за семейството, студентите, колегите, за слугите. И това ми държане към хората, зная, възпитаваше всички, на които се случваше да бъдат около мен. Но сега вече не съм крал. В мен става нещо, което подхожда само на робите: в главата ми ден и нощ се въртят зли мисли, а в душата ми са свили гнездо чувства, каквито не съм познавал по-рано. И мразя, и презирам, и негодувам, и се възмущавам, дори се боя. Станал съм прекалено строг, взискателен, раздразнителен, нелюбезен, подозрителен. Дори онова, което преди ми даваше повод само да кажа някой и друг каламбур и добродушно да се посмея, сега поражда у мен тежко чувство. Измени се и логиката ми: преди презирах само парите, сега изпитвам лошо чувство не към парите, а към богатите, сякаш те са виновни; преди мразех насилието и произвола, а сега мразя хората, които упражняват насилието, сякаш само те са виновни, а не всички ние, които не умеем да се възпитаваме взаимно. Какво значи това? Ако новите мисли и новите чувства са продукт на променилите се убеждения, тогава откъде е дошла тази промяна? Нима светът е станал по-лош, аз — по-добър или по-рано съм бил сляп и равнодушен? Ако пък тази промяна е продукт на общия упадък на физическите и умствените сили — нали съм болен и всеки ден губя от теглото си, — положението ми е плачевно: ще рече, новите ми мисли са ненормални, нездрави, трябва да се срамувам от тях и да ги смятам за нищожни…