Скучна история ((Из записките на един стар човек))

— А аз ще остана още малко — казва Михаил Фьодорович. — Може ли, Екатерина Владимировна?

— Може — отговаря тя.

— Bene15. В такъв случай нека донесат още една бутилка.

Двамата ме изпращат със свещи в антрето и докато си обличам шубата, Михаил Фьодорович казва:

— Напоследък ужасно сте отслабнали и сте се състарили, Николай Степанович. Какво ви е? Да не сте болен?

— Да, малко съм болен.

— И не се лекува… — мрачно добавя Катя.

— Защо не се лекувате? Как може така? Който сам се пази, мили приятелю, и Господ го пази. Поздравете вашите и ме извинете, че не идвам. Тия дни, преди да замина за чужбина, ще дойда да се сбогувам. Непременно! Идущата седмица заминавам.

Излизам от Катя раздразнен, изплашен от разговорите за болестта ми и недоволен от себе си. Питам се: всъщност дали да не се полекувам при някой колега? И веднага си представям как колегата ще ме изслуша, ще се отдръпне мълчаливо до прозореца, ще помисли, после ще се обърне към мене и като се мъчи да не прочета на лицето му истината, ще каже с равнодушен тон: „Засега не виждам нищо особено, но все пак, колега, бих ви посъветвал да оставите занятията…“ И това ще ме лиши от последната надежда.

Кой не живее с надежди? Сега, когато сам си слагам диагноза и се лекувам, понякога се надявам, че ме лъже невежеството ми, че греша и за белтъчините, и за захарта, които показват изследванията, и за сърцето, и за отоците, които два пъти вече откривам сутрин; когато с усърдието на ипохондрик препрочитам учебниците по терапия и всеки ден меня лекарствата, все ми се струва, че ще напипам нещо утешително. Всичко това е безсмислено.

Дали небето е покрито с облаци, или луната и звездите светят на него, всеки път, когато се връщам, гледам го и мисля, че скоро смъртта ще ме грабне. Може би в тоя момент мислите трябва да бъдат дълбоки като небето, светли, поразителни… Но не! Мисля за себе си, за жена си, за Лиза, за Хнекер, за студентите, изобщо за хората; мисля злобно, дребнаво, хитрувам пред себе си и мирогледът ми в тоя момент може да се изрази с думите, които прочутият Аракчеев16 е казал в едно свое интимно писмо: „Всичко хубаво на тоя свят не може да бъде без лошо и винаги лошото е повече от хубавото“. Тоест всичко е противно, няма защо да се живее, а ония шестдесет и две години, които са вече изживени, трябва да се смятат за изгубени. Улавям се, че мисля така, и се мъча да се убедя, че това е случайно, временно и не е пуснало корени в мен, но веднага ми минава мисълта: „Щом е тъй, защо всяка вечер нещо те тегли към тия две келяви жаби?“ И се заричам повече да не ходя при Катя, макар да зная, че още утре пак ще отида.

Дърпам звънеца на вратата и сетне, когато се изкачвам по стълбата, чувствам, че вече нямам семейство и желание да си го възвърна. Ясно е, че новите, аракчеевски мисли не са случайни и временни, а са завладели цялото ми същество. С болна съвест, мрачен, отпуснат, едва се дотътрям до леглото, сякаш съм натежал с хиляда кила, лягам и скоро заспивам.