Скучна история ((Из записките на един стар човек))
- Автор: Чехов Антон Павлович
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скучна история ((Из записките на един стар човек))». Краткое содержание книги:
— Болестта няма нищо общо с това — прекъсва ме Катя. — Просто са се отворили очите ви; това е всичко. Видели сте онова, което преди, кой знае защо, не сте искали да забележите. Според мен преди всичко трябва окончателно да скъсате със семейството си и да се махнете.
— Приказваш глупости.
— Вие вече не ги обичате, защо трябва да си кривите душата? И нима това е семейство? Нищожества! Да рекат да умрат днес, утре вече никой няма да забележи отсъствието им.
Катя презира жена ми и дъщеря ми също тъй силно, както те я мразят. Едва ли в наше време може да се говори за право на хората да се презират взаимно. Но ако застанем на Катиното гледище и признаем съществуването на такова право, все пак ще видим, че тя има същото право да презира жена ми и Лиза, както те — да я мразят.
— Нищожества! — повтаря тя. — Обядвахте ли днес? Как не са забравили да ви извикат за обяд? Как досега още помнят за съществуването ви?
— Катя — казвам строго, — моля те да млъкнеш.
— Да не мислите, че ми е приятно да говоря за тях? Бих се радвала, ако хич не ги знаех. Послушайте ме: захвърлете всичко и заминете. Отидете в чужбина. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Що за глупости! Ами университета?
— И университета също. Защо ви е? Все едно, никаква полза. Тридесет години вече преподавате, а къде са учениците ви? Колко от тях са забележителни учени? Я ги пребройте! А за размножаването на лекари, които експлоатират невежеството и трупат хилядарки, не е необходим талантлив и добър човек. Вие сте излишен.
— Боже мой, колко си груба! — ужасявам се аз. — Колко си груба! Млъкни, инак ще си отида! Не умея да отвръщам на грубостите ти!
Влиза прислужницата и ни кани на чай. Край самовара разговорът ни, слава Богу, се променя. След като вече се пооплаках, ми се иска да си позволя друга своя старческа слабост — спомените. Разказвам на Катя за миналото си и за голямо учудване й съобщавам такива подробности, които дори не съм подозирал, че са оцелели в паметта ми. А тя ме слуша с умиление, с гордост, затаила дъх. Особено обичам да й разказвам как някога следвах в семинарията и мечтаех да постъпя в университета.
— Понякога се разхождам из нашата семинарска градина… — разказвам аз. — Вятърът донесе от някоя далечна кръчма стържене на хармоника и песен или профучи край семинарската ограда тройка със звънчета и това вече е достатъчно чувството за щастие да изпълни изведнъж не само гърдите, но дори корема, краката, ръцете… Слушаш хармониката или стихващите звънчета и си представяш, че си лекар, и си рисуваш картини — от хубави по-хубави. И ето, както виждаш, мечтите ми се сбъднаха. Получих повече, отколкото смеех да мечтая. Тридесет години бях любим професор, имах чудесни колеги, ползвах се с почетна известност. Обичах, ожених се по голяма любов, имах деца. С една дума, ако погледна назад, целият живот ми се вижда една красива, талантливо направена композиция. Сега ми остава само да не разваля финала. За това е нужно да се умре човешки. Ако смъртта наистина е опасност, трябва да се посрещне така, както подобава на един учител, учен и гражданин на християнска държава: бодро и със спокойна душа. Но аз развалям финала. Аз се давя, тичам при теб за помощ, а ти: дави се, така трябва.
Но ето в антрето се чува звънец. Двамата с Катя знаем кой е, и казваме:
— Това трябва да е Михаил Фьодорович.
И наистина след малко влиза мой колега, филолог, Михаил Фьодорович, висок, добре сложен, около петдесетгодишен, с гъсти побелели коси, черни вежди и бръснат. Добър човек и прекрасен другар. Произхожда от стар, талантлив дворянски род с щастлива съдба, играл видна роля в историята на нашата литература и просвета. Самият той е умен, талантлив, много образован, но не е лишен от странности. До известна степен всички ние сме странни и своенравни, но неговите странности са нещо изключително и не безопасно за познатите му. Сред тях познавам немалко, които поради странностите му изобщо не виждат многобройните му достойнства.