Скучна история ((Из записките на един стар човек))

Жена ми не обича Катя и заради това, че е била актриса, заради неблагодарността й, заради гордостта, ексцентричността и заради всички ония хиляди пороци, които една жена винаги умее да намери в другата.

Освен мен и семейството ми у нас обядват още две-три приятелки на дъщеря ми и Александър Адолфович Хнекер, поклонник на Лиза и претендент за ръката й. Той е млад, около тридесетгодишен рус мъж със среден ръст, много пълен, широкоплещест, с рижи бакенбарди край ушите и с боядисани мустачки, които придават на пълното му, гладко лице такъв израз, сякаш виждаш пред себе си играчка. Облечен е с много късо сако, цветна жилетка, с панталон на едри карета, много широк горе и много тесен долу, и с жълти обувки без токове. Очите му са изпъкнали, рачешки, вратовръзката му прилича на рача опашка и дори ми се струва, че целият този млад човек издава миризма на чорба от раци. Той идва у нас всеки ден, но никой от нас не знае от какво семейство е, какво е учил и с какви средства живее. Не свири и не пее, но има някакво отношение към музиката и пеенето, продава някъде нечии пиана, ходи често в консерваторията, познава се с всички знаменитости и се държи като домакин на концертите; говори за музиката много авторитетно и забелязах, че всички бързо се съгласяват с него.

Богатите хора винаги имат край себе си храненици; науката и изкуството също. Струва ми се, че няма в света такова изкуство или наука, които да са освободени от присъствието на „чужди тела“ като този Хнекер. Не съм музикант и може би греша спрямо Хнекер, когото освен това познавам малко. Но твърде подозрителни ми изглеждат авторитетът му и достойнството, с което той стои до пианото и слуша, когато някой пее или свири.

Нека стократно да сте джентълмен и таен съветник, но щом имате дъщеря, с нищо не сте гарантиран срещу еснафството, което често внася в къщата и в настроението ви ухажванията, сватосването и сватбата. Например никак не мога да се примиря с тържествения израз на жена ми всеки път, когато Хнекер е у нас, не мога да се примиря и с бутилките лафит, портвайн и херес, които се слагат само заради него, за да се убеди с очите си колко нашироко и разкошно живеем. Не понасям и отривистия смях на Лиза, който беше усвоила в консерваторията, навика й да присвива очи, когато у нас има мъже. А главното, съвсем не мога да разбера защо всеки ден ми гостува и обядва с мен същество, съвършено чуждо на навиците ми, на науката ми, на целия ми начин на живот, съвършено различно от хората, които обичам. Жена ми и прислугата тайнствено шепнат, че „това е годеникът“, но аз все пак не разбирам присъствието му; то предизвиква у мен същото недоумение, както ако ме сложеха да обядвам със зулус10. Вижда ми се чудно също, че дъщеря ми, която съм свикнал да смятам за дете, обича тая вратовръзка, тези очи, тези меки бузи…

Преди обичах обяда или бях равнодушен към него, но сега той не предизвиква нищо друго освен досада и раздразнение. Откак станах превъзходителство и бях декан на факултета, семейството ми, кой знае защо, намери за нужно съвсем да промени менюто и обедните традиции. Вместо простите ястия, с които бях свикнал като студент и лекар, сега ме хранят с крем супа, в която плуват някакви бели шушулки, и с бъбреци с мадейра. Генералският чин и известността ми отнеха завинаги и зелевата супа, и вкусните пироги, и гъската с ябълки, и платиката с каша. Отнеха ми и прислужницата Агаша, приказлива и весела старица, вместо която сега поднася обяда Егор, тъп и надменен момък с бяла ръкавица на дясната ръка. Паузите са къси, но изглеждат извънредно дълги, защото няма с какво да се запълнят. Няма ги вече предишната веселост, непринудените разговори, шегите, смеха, няма ги взаимната нежност и радостта, която вълнуваше децата, жена ми и мен, когато някога се събирахме в трапезарията; за мен, заетия човек, обядът беше време за почивка и среща с домашните, а за жена ми и децата — празник, наистина кратък, но светъл и радостен, защото знаеха, че за половин час принадлежа не на науката, не на студентите, а само на тях и на никого другиго. Не мога вече да се опивам от една чашка, няма я Агаша, няма я платиката с каша, няма го оня шум, с който винаги се посрещаха малките обедни истории, като сборичкването на котката и кучето под масата или падането на превръзката от Катината буза в чинията със супа.