Хищные вещи века

— Ей! — малко пресипнало продума муцунката. — Римайер вкъщи ли е?

— Няма го — отвърнах. — Но нищо, вие влезте.

Тя се поколеба, като ме разглеждаше. Явно не бе имала намерение да се отбива, просто бе надникнала пътьом.

— Влезте, влезте — настоях аз. — Скучно ми е сам.

Тя влезе с лека танцуваща походка и спря пред мен изпъчена, с ръце на кръста. Имаше къс вирнат нос и разрошена момчешка прическа. Косите й бяха рижи, шортите — яркочервени, а отворената блузка над тях — с цвят на жълтък. Ярка жена. И много приятна. На около двадесет и пет години.

— Чакате ли? — попита.

Очите й блестяха, от нея лъхаше на вино, цигари и парфюм.

— Чакам — казах. — Седнете, ще чакаме заедно.

Тя се тръшна на дивана срещу мен и вирна крака на телефонната масичка.

— Хвърлете една цигара на работния човек. Пет часа не съм пушила.

— Не пуша… Да позвъня ли да донесат?

— Господи, и този е скръбник… Оставете телефона, че оная леля пак ще се домъкне… Разровете в пепелника и намерете някой по-дълъг фас!

Пепелникът бе пълен с дълги фасове.

— Всички са с червило — казах.

— Дайте, дайте, това е моето червило. Как се казвате?

— Иван.

Тя щракна със запалката си и запуши.

— А аз Илина. И вие ли сте чужденец? Всички чужденци сте едни широкоплещести. Какво правите тук?

— Чакам Римайер.

— Не, не, какво ви е довело тук? От жена си ли бягате?

— Не съм женен — казах скромно. — Дошъл съм да пиша книга.

— Книга ли? Ама че познати има този Римайер… Книга дошъл да пише. За половите проблеми на импотентните спортисти. Вие лично как сте?

— Нямам такъв проблем — отговорих скромно. — А вие?

Тя свали краката си от масичката.

— Ее… По-полека де. Тук да не ви е Париж. Я първо си подстрижи гривата, седнал тук като гнусник…

— Като какво? — Бях много търпелив, трябваше да чакам още четиридесет и пет минути.

— Като гнусник. Не ги ли знаеш, ходят едни такива… — Тя направи с ръце неопределени движения край ушите си.

— Не ги зная — казах. — Аз съм отскоро тук. Още нищо не зная. Разкажете ми, това е интересно.

— А, без такива, не съм от тях. При нас не дрънкат. Нашата работа е скромна — сложи, прибери, хили се и си мълчи. Професионална тайна. Такова чудо виждал ли?

— Виждал съм — отвърнах. — А къде е това „при вас“? При лекарите?

Кой знае защо, това й се стори много смешно.

— Лекари!… Как можа да… — кискаше се тя. — Ама и тебе, малкия, си те бива, доста ти е остро езичето… При нас в бюрото също има един такъв. Като каже нещо, всички лягат. Когато обслужваме риболовци, винаги го викат, риболовците обичат да се веселят.

— Че кой не обича? — подхвърлих аз.