Хищные вещи века

— Едва ли — казах. — Той работеше в друга област.

— В каква?

— Беше планетолог и астронавт.

— Аа… Бива си го значи, щом я е изобретил. Полезно нещо. Трябва да го запомня: Владимир Юрковски. Имал е глава тоя немец…

— Едва ли я е изобретил той — възразих аз. — Нали ви казвам, беше астронавт.

Човекът се втренчи в мене.

— Щом не я е изобретил, защо са я поставили тук, а?

— Там е работата, я. Нали и аз това се чудя.

— Лъжеш и туйто — каза неочаквано човекът. — Лъжеш и сам не знаеш защо лъжеш. От сутринта успял да се насмуче… Алкохолик! — Той се обърна и се помъкна по пътя си, като влачеше хилавите си крака и звучно съскаше.

Свих рамене, погледнах за последен път Владимир Сергеевич и се запътих към хотела през просторния като летище площад.

Огромен портиер отвори пред мен вратата и звучно каза: „Моля заповядайте.“ Спрях.

— Бъдете така добър — рекох. — Не знаете ли какъв е този паметник?

Портиерът погледна над главата ми към площада. На лицето му се изписа объркване.

— А нима там… не е написано?

— Написано е — отвърнах. — Но кой е поставил този паметник? И защо?

Портиерът запристъпва от крак на крак.

— Моля да ме извините — виновно каза той. — Не мога да отговоря на този въпрос. Той стои тук отдавна, а аз съм съвсем отскоро… Страхувам се да не ви заблудя. Може би администраторът…

Въздъхнах.

— Е, добре. Не се безпокойте. Къде има тук телефон?

— Надясно, моля — зарадва се портиерът.

Администраторът понечи да тръгне към мен, но аз поклатих глава, взех слушалката и набрах номера на Римайер. Този път телефонът се оказа зает. Тръгнах към асансьора и се качих на деветия етаж.

Римайер, натежал, с непривично подпухнало лице, ме посрещна по халат, под който се подаваха краката му в панталони и обувки. В стаята вонеше на застоял цигарен дим, пепелникът на масата бе пълен с угарки. Изобщо в апартамента цареше безредие. Едното кресло бе преобърнато. На дивана се търкаляше смачкана фланелка, явно дамска, под перваза на прозореца и под масата блестяха в боен ред празни бутилки.

— С какво мога да ви бъда полезен? — неприязнено попита Римайер, като ме гледаше в брадичката. Явно току-що бе излязъл от ваната — редките светли коси по дългия му череп бяха мокри.

Мълчаливо му подадох визитната си картичка. Римайер внимателно я прочете, бавно я пъхна в джоба на халата си и като продължаваше да ме гледа в брадичката, каза: „Седнете.“ Седнах.

— Много неприятно става — продължи той. — Дяволски съм зает и нямам минута свободно време.

— Няколко пъти ви звъних днес — казах аз.

— Току-що се върнах… Как ви беше името?

— Иван.

— А фамилията?

— Жилин.

— Виждате ли, Жилин… С една дума, сега трябва да се облека и пак да изляза… — Помълча, разтривайки с длан отпуснатите си бузи. — Всъщност за какво ли да говорим… Впрочем, ако искате, седнете тук и ме почакайте. Не се ли върна до един час, вървете си и елате утре към дванадесет. А, да, оставете адреса и телефона си, запишете ги направо на масичката… — Той свали халата и като го влачеше по пода, влезе в съседната стая. — А сега идете да разгледате града. Гадно градче… Но все едно, трябва да го направите. Вече ми се повдига от него… — Върна се, като пристягаше вратовръзката си. Ръцете му трепереха, кожата на лицето му бе повехнала и сива. Изведнъж усетих, че не му вярвам — неприятно бе да го гледаш, приличаше на изоставен болник.